2. Характеристика на правото.

Правото е една от регулативните системи на обществото. За него има различни определения. При цялото им многообразие те се обединяват в разбирането, че то е съвкупност от правила за поведение (норми), които регулират различни страни на обществените отношения и съблюдаването им е осигурено от държавата. Независимо от тезите за преддържавния му произход, правото на модерната цивилизация е рожба и атрибут на държавната организация на обществото. Същевременно отношенията между тях са деликатни. Като създава правото, държавата сама се подчинява на неговите норми и ограничава държавната власт в рамките на формираната от нея законност. Това осигурява относително самостоятелното действие на правото в социалната практика. Всяка промяна на конкретно законодателство ангажира общественото внимание, създава противодействие, абсорбира голяма управленческа енергия, изисква правна обосновка и мотиви за целесъобразност.
Правните правила за поведение са свързани в определена система. В нейната сърцевина стои определена политико-правна идея, която намира приложение чрез правните актове. Правото е пряк продукт на държавната политика, инспирирана от идеологията на политическите сили, получили по парламентарен път доверието на избирателите. Чрез правото тази политика получава реализация. Същевременно между идеологията и правото не винаги съществува пряка зависимост. И в рамките на една господстваща идеология в законодателния орган, между политическите сили се допускат компромиси, за да се осигури баланс на разнопосочени интереси по пътя на начертаното магистрално обществено развитие2. Гъвкавостта на правото, по-добре от неговата твърдост, осигурява действието му чрез признанието, което получава от обществото, осъзнаването и възприемането на неговата "важимост" от гражданите.3
Правото регулира(организира,урежда)не всички, но определящи страни на обществените отношения. Един от постоянните проблеми, които съпътстват историята на държавата и на правото е този за съотношението между правното регулиране и свободното проявление на човешката воля. Постигнатата мяра се предпоставя главно от поставяните държавни цели и приоритетните задачи, които държавата изпълнява. Те определят посоките и целите на държавната ангажираност.
Действието на правото се уповава на доброволното съблюдаване на правните норми от правните субекти. Но заедно с това, то съдържа развит инструментариум за осигуряване на тяхното изпълнение, в крайна сметка и чрез форми на принуда. В правната теория този проблем е широко и дълго дискутиран. Неговата актуалност не е изживяна. Ханс Келзен приема, че правната норма е една принудителна норма. Нарушението на едно правило за поведение той определя като "неправда", чиято последица е санкцията. Неправдата осигурява съществуване на правото чрез акта на принуда като нейна последица. 'Целта на правовия ред-пише той, е да накара хората, чрез представата за опасността от зло, предвидено за определено поведение, да следват обратното поведение"4. Друго е разбирането на Георг Йелинек, който отбелязва, че съществен признак на правото се явява не принудата, а неговата гарантираност5. Принудата е само един вид гаранция. Жан Луи Вержел разглежда санкцията като възможност за принуда, но обръща внимание на нейните различни форми. Освен като наказание, тя се проявява и с възстановителното си въздействие(възстановяване на щета чрез принудително изпълнение или заплащане на вреда)6. К.Коркунов твърди, че физическата принуда не е основна принадлежност на правото и че може да си представим правото без такава принадлежност. Но той подчертава, че психическата принуда съпътства правното явление. Тя стои, според него, и зад принципите на нравствеността, на догмите на религията и даже зад логическите и естетическите закони7.
Упражняването на принуда, доколкото тя е необходима, е прерогативна на публичната власт. Тя се упражнява от нейните органи в кръга на техните компетенции и се изразява в предупредителни и други превантивни мерки, в реализация на наказателна, административнонаказателна, дисциплинарна и гражданскоправна отговорности.
Правото е обобщение на характерните черти на правните норми, които го определят като регулативна система. Една от неговите особености е, че се явява мяра за поведение. Съблюдаването на правните правила създава еталони, образци на поведение на правните субекти. Това не ги обезличава. В рамките на многообразието и богатството на емоционалната, осъзнатата и волева човешка дейност се поставят и наслагват определени изисквания на обществото и държавата. Те са основата на поддържане на установения ред, за осигуряване спокойствието и сигурността на лицата в сферите на труда, бита и обществената дейност, в които протича техния жизнен път. Тези правила се регламентират първо чрез нормите на Конституцията и добиват пълен образ със законите и другите правни актове, създадени по поръчение и в съответствие с Конституцията. Те формират принципа на законността, който се явява ключов за утвърждаване на стандартите на поведение, мерило за обществено отговорно присъствие в обществото.
Правото се характеризира и с общо задължителното и всеобщото си действие. То обвързва всички лица, които пребивават на територията на съответната държава, с някои изключения в кръга на чуждите граждани, които са установени главно в кръга на наказателното, избирателното и поземленото право. Тази особеност на правото не се минира от това, че отделни правни актове и норми в тях създават прав и задължения само на определени категории лица или имат ограничено териториално действие. Определящото е, че правните норми са относими във всички свои адресати.
Правото има абстрактен характер. Неговите норми не са индивидуализирани, когато с тях се създават общи правила на поведение. Те се отнасят за всички които попадат в техния кръг на въздействие. Същевременно абстрактността на правото съдържа възможност за обвързване на всички правни субекти. Извън гарантираните предели на човешката свобода, установени с Конституцията, нейните рамки остават подвижни, променливи. Но тази абстрактност осигурява обективността на правото. То предлага общи правила без да се съобразява с последиците за конкретните лица. Неговата целесъобразност и справедливост не се идентифицира с интересите на определен правен субект, а с националните или съществени групови интереси. Затова, възможно е целесъобразността на отделни правни актове и норми да се разминават с индивидуалния интерес. Правните норми целят глобалния резултат и не могат да отговарят на цялото многообразие на жизнени ситуации. Възникналите противоречия могат да се решават в хода на правоприложението, вкл. по пътя на тълкуване на правото.
Обективността на правото го определя като устойчива система. В рамките на определен тип общество, то се развива в посока, която е предвидима. Същевременно правото не е застинала система. Неговите норми са динамични. Те отразяват обективната необходимост и се изменят съобразно нуждите на живота. Това е особено осезателно в кръга на регулиране на икономическите отношения, които са водещи, но най-мобилни.
Правото е императивна система. Чрез неговите норми по един задължителен начин се разграничава забраненото от разрешеното, естествените от условните права на личността, регламентацията от свободата на действие на лицата. В правото се съдържа и една осезаема преценка на законодателя относно поведението на лицата. Тя се определя от общата насока на законодателството при регулиране и защита на определен тип обществени отношения, чрез толериране или ограничаване на конкретни видове действия и бездействия. М.Енексерус пише, че преценките на закона изразяват общия мащаб на законодателството, за да може всеки да отсъди дали една постъпка, отношение и пр. се одобрява или осъжда от него.
Правото е една открито изявена система. Писаните, приети и публикувани по определен ред права за поведение ги правят достъпни за обществото. С това се укрепва познавателната им стойност и се създават условия за тяхното съблюдаване, изпълнение, отношение към тях и актуализация. В отделни държави в различна степен са изградени механизми за промени на законодателството с активно участие на гражданите (например в Италия е конституционно регламентирана възможността да се реализира народно допитване за пълна или частична отмяна на един закон или акт, който има силата на закон, когато това се поиска от 500 000 избиратели или от 5 областни съвети.