1. Понятие, източници и система на правото на културата. Науката за този отрасъл на правото

Културата е едно от ярките явления на човешката цивилизация, характерен и определящ белег на нейните периоди на изяви и развитие. Тя се проявява неповторимо и надвижява своето време. Историята на културата е история на самото човечество.

Различни са определенията на културата, срещани в научната книжнина:
- съвкупност от всички видове преобразователна дейност на човека и обществото и резултатите от нея;
- съвкупност от социални, религиозни и други структури, интелектуални, артистични и други изяви, които характеризират едно общество;
- в широк смисъл – съвкупност от изображения и от социални практики; в тесен смисъл – всичко, което е артистично или интелектуално създание.

Между определенията може би най-добре се представя културата в обобщението,че тя е сбор от материални и духовни ценности, създавани от човечеството в процеса на обществено-историческата практика.

Няма съмнение, че в един точен смисъл културата е онова, което е сътворено в живота като продукт на човешката мисъл и на човешките усилия. Същевременно, науката за културата разглежда този феномен в по-тесни рамки, извлича от нея духовните прояви, тези, които са свързани със специфичните дейности в областта на науката, просветата и изкуството. Извън тях стоят постиженията в сферата на материалния свят – също прекрасен израз на концентрирана човешка мисъл и воля, но които по своя характер са предмет на разглеждане от другите клонове на знанието.

Понятие за правото на културата. Източници и система на правото на култура.
Правото на културата съставлява система на съвкупност от правни норми, които регламентират организацията и дейността на културния живот на обществото. Предмет на правно нормиране са:
- организацията на духовната култура с участие на държавата и на институциите на гражданското общество;
- проявите на духовната култура – произведения на литературата, науката и изкуството, изпълнителските изяви, читалищната дейност и др.
- правната защита на духовната култура.

По своята същност правото на културата съставлява самостоятелен отрасъл на правото, формиран от собствени, оригинерни правни норми, както и от норми на други правни отрасли, които имат за предмет културата. То заимства норми на:
- административното право, тъй като голяма част от организацията и проявите на културата е дело на държавни органи с властническите им правомощия, респ. с правото да издават административни актове и при нужда да прилагат законоустановени форми на държавна принуда за тяхното съблюдаване и изпълнение;
- облигационното, авторското, търговското и гражданското право. Правото на културата обхваща договорни отношения; отношения, свързани със създаване и разпространяване на авторски произведения. Организацията на културните прояви е предмет на дейност на различни правни субекти, вкл.на търговски дружества и се осъществява и с помощта на търговски сделки. Налице са и сдружения, които пряко развиват и подпомагат културната дейност;
- финансово, респ. данъчно и митническо право. Културната дейност е свързана с получаване на данъчно облагаеми доходи; редица продукти на културата са предмет на митнически контрол, а при внос и износ – на митническо облагане;
- наказателно право, което защищава културата чрез въздигане в престъпления на прояви, които съставляват посегателства върху отношенията на културата;
- конституционното право. От една страна, конституционните норми регламентират субективното право на гражданите да се ползват от постиженията на световната и националната култура. От друга страна,тези норми създават правни предпоставки за развитие на културата.

Предмет на правно регулиране са самата организация на духовната култура с участие на държавата и на институциите на гражданското общество, проявите на културата – произведенията на литературата, науката и изкуството, изпълнителските прояви, читалищната дейност и др., правната защита на духовната култура.

Източниците на правото на култура са формите, в които се изразяват правните норми в сферата на културата. Те са:
- Конституцията с нейните норми за културата;
- Законите, които регулират отношенията на културата. Сред тях са Законът за закрила и развитие на културата, Законът за радиото и телевизията, Законът за авторското право и сродните му права, Законът за народните читалища, Законът за сдруженията с нестопанска цел, Законът за паметниците на културата и музеите, Законът за административните нарушения и наказания, Наказателният кодекс, Търговският закон, Законът за задълженията и договорите и др.
- Международноправните актове за културата – Конвенция за закрила на литературните и художествени произведения, Европейска конвенция за трансгранична телевизия, Конвенция за закрила на продуцентите на звукозаписи срещу неразрешено възпроизвеждане на техните звукозаписи, Конвенция за учредяване на световна организация за интелектуална собственост, международна конвенция за закрила на артистите – изпълнители, продуцентите на звукозаписи и излъчващите организации, универсална конвенция за авторско право и др.
- Подзаконови актове с предмет културната дейност – правилник за устройството и задачите на националния институт за паметниците на културата, правилници за устройството, задачите и дейността на национални центрове на културата, наредба за придобиване и отнемане на статут на държавен културен институт с национално значение и др.
- Обичаите и традициите, когато са приети от правото чрез включването им в отделни правни норми. Например, в Закона за народните читалища е посочено като тяхна цел “запазване на обичаите и традициите на българския народ” /чл. 3 т. 2/. В същия закон е регламентирано, че не се допускат дейности, които противоречат на националните традиции /чл. 3 ал. 2 т. 6/. В закона за закрила и развитие на културата се въздига като основен принцип на културната политика съхраняването на българските традиции и обичаи /чл. 2 т. 4/. Обичаите и традициите не са идентифицирани, тъй като са ноторни /общоизвестни/ факти, включени в бита, труда и обществената дейност на хората.
- Моралните норми, които също са възприети от правото и са станали част от неговата регулативна система. Например, в Закона за радиото и телевизията се определя като принцип на дейност недопускане на предавания, които внушават нетърпимост между гражданите и които възхваляват или оневиняват жестокост или насилие. В същия закон се забранява разпространяване на реклама, която подтиква към насилие и незачитане на човешкото достойнство и която нарушава общоприетите морални норми /чл. 76/.

Обстоятелството, че правото на културата ползва смесени правни източници му дава възможност да се развива динамично и да обогатява тяхното съдържание. Очакванията са, че този отрасъл на правото ще разширява собствената си база. Това ще бъдат стъпки на един по-дълъг път на кодификация на правните норми, които регламентират отношенията на културата. Стои и въпроса за развитие на специфичните методи на правно регулиране на тези отношения и за тяхното успешно съчетаване. Културата е подвластна на публичноправно и частноправно регулиране. Административноправните методи взаимодействат с гражданскоправните средства за организация и реализация на културата. Защитата на културата също се осъществява взаимообвързано с тези методи. Самата характеристика на културата създава благоприятни условия за това съчетание на взаимно влияние. Културата не е само творческа дейност, но и индустрия, бизнес. Тя осигурява и публични услуги /книгоразпространение, представления, изложби, търгове на художествени произведения и др./. Тези дейности са обвързани с договорни отношения и същевременно са продукти на публична администрация, както и на въздействия на неправни регулативни системи.

Системата на правото на културата се формира от съдържанието на регламентираните от него отношения. Затова тя е мобилна и отворена. Тя може да добие по-стеснен или разширен вид, обективно – в зависимост от степента на развитието на правните отношения на културата, а субективно – съобразно кръга на разглежданата проблематика. Минималните компоненти на системата включват:
- Конституционни и международноправни основи на културата.
- Закрила и развитие на културата:
- културни организации и културни институти;
- министър на културата и неговата администрация.

- Правна регламентация на средствата за масово осведомяване;
- Авторски и сродни правоотношения;
- Правно регулиране на музейното дело и на отношенията, свързани с паметниците на културата;
- Финансовоправна регламентация на културата;
- Правна защита на културата.

Науката за правото на културата надхвърля съдържанието на системата на самия правен отрасъл, като:
- изучава правните норми, свързани с организацията и проявите на културния живот;
- формулира и обосновава понятието на това право;
- разкрива особеностите на правните норми и правоотношенията в разглеждания отрасъл;
- разглежда предмета, източниците и системата на правото на културата;
- прави сравнителноправен анализ на материята на отрасъла и дава отговори на проблемите му в контекста на съвременното право;
- прави предложения за усъвършенстване на нормите на отрасъла.