5. Източници на правото

I. ИЗТОЧНИЦИ НА ПРАВОТО

1. Същност на източниците на правото:
а) от философска гледна точка това са разумът на човека, правата на човека и чувството му за справедливост;
б) от социологическа гледна точка това са обществените потребности и интереси;
в) от юридическа гледна точка това са начините за създаване, изменение и прекратяване на правни норми; начините за фиксиране, закрепване, изразяване на правните норми. Именно на правните норми, а не на правните разпоредби или на правните предписания въобще! (правно предписание = общи правила за поведение + индивидуални правила за поведение) Правните норми са с обективно, но идеално битие. Те са мисловни логически конструкции, които създаваме в нашето съзнание. Ние ги извличаме чрез анализ (тълкуване) на източниците на правото. Източниците на правото са свързани с нормативното битие на правото (т. е. с позитивното право), а не с индивидуалното битие на правото.

2. Дефиниция:
Източници на правото са съвкупността от способи, начини, похвати за фиксиране, изразяване и закрепване на правни разпоредби, за създаване, изменение и прекратяване на правни норми.

3. Функции:
а) материализират, обективират, фиксират правните норми;
б) осигуряват установяването на правните норми.

4. Отграничаване на източниците на правото от сходни правни явления:
а) източници на правото и форми на правото: Форми на правото е по-широка категория. Тя се отнася и до фиксирането, закрепването и на индивидуалните правни предписания, а не само до общите (правните норми) предписания, за които се отнасят източниците на правото;
б) източници на правото и юридическа техника: Юридическата техника е съвкупност от способи, похвати, начини за формулиране на правните разпоредби, съдържащи се в нормативни и в индивидуални юридически актове. Източниците на правото не се отнасят до правните разпоредби, а до правните норми.


II. ОСНОВНИ ВИДОВЕ ИЗТОЧНИЦИ

5. Видове източници на правото:
5.1. Писани (документални) и неписани (според това дали са в писмена документална форма).
5.2. Официални и неофициални (според това дали са създадени от държавата).
5.3. Преки и косвени (според значението си):
5.3.1. Преки (основни) - те са такива, защото
- съдържат пряко правни норми, а не тълкувания на правни норми;
- безспорни са;
- използуват се във всички национални правни системи и във всички времена.
Те на свой ред биват различни видове:
А. "Правен обичай" (да не се забравят разликите между "обичай" и "правен обичай"). Той е:
а) одобрен, подкрепен и наложен от държавата като общозадължителен обичай, защитаващо в определена степен държавните интереси;
б) той е първи по време източник на правото;
в) с най-съществени недостатъци това, че:
- е статичен източник на правото; това, че трудно се променя и нагажда към променените обществени условия;
- трудно и непряко изразява държавната воля;
г) с най-съществени предимства това, че:
- има голяма легитимност;
- съществува наготово и може веднага да влезе в действие;
- има доказана ефективност.
Б. "Правен прецедент" (да не се забравят разликите между "социален прецедент" и "правен прецедент", както и между "съдебен прецедент" и "административен прецедент", като последната разлика появява се много по-късно в общественото развитие, тъй като в началото не е имало разделение на държавните функции между държавните органи, един и същи държавен орган е изпълнявал всички видове държавни функции). Той е:
а) индивидуално решение на държавен орган по конкретен казус (конкретен случай), което се прилага по аналогия за решаване на други подобни случаи посредством това, че:
- същият държавен орган решава всички подобни случаи по начина, който вече е решил такъв случай, стига да прецени, че това още съответствува на интереса на държавата;
- по-долустоящите държавни органи решават достигналите до тях сходни казуси по същия начин, по който е решен прецедента;
- гражданите съобразяват предварително своето поведение с известните им вече решения на сходни казуси;
б) той е втори по време (първоначално просто като "правен прецедент", тъй като в началото в ранните държави не е имало разделение на държавните функции), но е възникнал малко (много скоро) след появата на правните обичаи;
в) с най-съществени предимства това, че:
- съчетава индивидуалното регулиране с нормативното;
- динамичен е, лесно се променя в зависимост от промяната на държавните интереси;
- свързан е директно с държавната воля, изразява пряко волята на държавните органи;
г) с най-съществени недостатъци това, че:
- не е толкова легитимен, колкото обичая;
- много трудно се приспособява неговото прилагане по аналогия към другите сходни случаи, не отчитат тяхната специфика, което води до несправедливост при решаването на сходните казуси;
- трудно се установяват и популяризират;
- се създава възможност за произвол от правоприлагащите органи и за най-различни тълкувания;
- има форма на конкретно правило за поведение за конкретен случай, от което трудно може да се изведе безспорно общо правило за поведение за всички подобни случаи.
В. "Закон" (с по-точно юридическо наименование "нормативен акт"). Той е:
а) волеизявление на държавен орган, съдържащо общи правила за поведение;
б) трети по време (макар и да възниква много скоро след правния обичай и след правния прецедент). Първите закони всъщност са били т. нар. "кодекси" (В древните Месопотамия, Вавилония, Рим и пр. - като "Законникът на Хамурапи", "12 таблици" и пр.), кодифициращи (обобщаващи) предимно правните обичаи и прецеденти и са съдържали много малко нови общи правила за поведение. В Древна Атина първите закони са се приемали на нещо като на съдебен процес от страна на Ангората, като вносителят на законите е бивал осъждан на смърт за това, че се е осмелил да предложи нещо противоречащо на установените традиции, ако неговият законопроект не е бил приет;
в) с най-съществени предимства това, че:
- взема най-добрите черти на "правния обичай" и на "правния прецедент", а именно - модела на регулиране на правните обичаи (чрез общи правила за поведение) и динамичността и пряката връзка с държавата на на прецедента;
- съдържа абстрактно формулирани общи правила за поведение;
- изразява директно волята на държавата;
- - имат писмена (документална) форма;
- по-лесно е установим, по-лесно се популяризира.
г) с най-съществени недостатъци това, че:
- има най-усложнена процедура на приемане и влизане в сила в сравнение с другите източници;
- има по-малка легитимност, отколкото правния обичай и правния прецедент;
- се променя по-трудно, отколкото правния прецедент, но пък по-лесно, отколкото правния обичай;
- губи се пряката връзка с държавния интерес или поне тя не е така силна, както при правния прецедент, тъй като законът придобива самостоятелно съществуване, различно от това на породилите държавни и обществени потребности и интереси.
д) с най-различни видове:
- формален и материален,
- в широк и в тесен смисъл,
- законови и подзаконови,
- според издаващия ги орган, според ЗНА,
- според отношението им към конституцията и пр.
5.3.2. Косвени (факултативни, допълнителни) - те са такива, защото:
- не са общоприети;
- не са общовалидни (инцидентни са);
- допълват основните;
- съдържат тълкувания, а не правни норми;
- имат приложение само ако основните допускат това.
Те на свой ред биват различни видове. Най-често посочваните са:
А. Правната доктрина (правната наука) - тя предлага всъщност тълкувания, а не нови правни норми; като източник има предимно историческо значение;
Б. Актове на автономна реализация на правните субекти. Такива са:
- обичаите в практиката (напр. международните правила за гаранциите за поискване на Международната търговска камара) - различни са от "правните обичаи", защото не създават нови правни норми. Те само уточняват, допълват, изпълват със съдържание действуващи правни норми, но не създават нови правни норми. Те са актове на автономна реализация на волята на правните субекти, а не нормативни актове. Те не се създават от държавата, но се подкрепят от нея, защото са акт на правомерно поведение на правните субекти и са в съответствие с държавните интереси;
- договора (с огромни разлики в значението си в международното и във вътрешното право) - те също са актове на автономна реализация на волята на правните субекти. Във вътрешното право не са източници на правото, понеже не създават общозадължителни общи правила за поведение и важат като индивидуални правила за поведение само за страните по тях. Те не се създават (обикновено) от държавата, но се подкрепят от нея, защото са акт на правомерно поведение на правните субекти и са в съответствие с държавните интереси. В международното право, обаче, международните договори са особен, при това основен за международното право, източник на правото, защото въплащават волята на суверенни правни субекти (на държавите и техните организации), като все пак си остават задължителни само за страните по съответния международен договор и не се превръщат в общозадължителни за всички държави;
- Вътрешноорганизационните общи актове (устави, дружествени договори, колективни трудови договори и пр.) - те са актове на автономна реализация на волята на правните субекти, а не са нормативни актове, тъй като не съдържат правни норми. Те не създават нови общозадължителни общи правила за поведение (правни норми), а общи правила за поведение, задължителни само за членовете на съответната конкретна организация (партия, търговско дружество, трудов колектив, обществена организация, асоциация и пр.). Страните по вътрешноорганизационния акт ги приемат сами, задължават се доброволно за тяхното спазване, не им се налагат отвън. Те не се създават (обикновено) от държавата, но се подкрепят от нея, а в някои случаи дори се одобряват от нея, защото с това се признава, че те са акт на правомерно поведение на правните субекти и са в съответствие с държавните интереси.
В. Справедливостта и морала - те служат за да адаптират, приспособяват вече съществуващите правни норми към спецификата на конкретния случай. Те не създават нови правни норми, но са заложени в тяхната основа при тяхното създаване и при тяхното прилагане. Те съставляват оценъчното съдържание на правните норми. Те в своя официален вид са иманентно свързани с правните норми;
Г. Общите принципи на правото - те следват от правните норми, а не изразяват сами правни норми. Те служат за изясняване на правните норми, но не създават сами по себе си правни норми;
Д. Съдебната практика (т. нар. в континенталното правно семейство "юриспруденция") - те са различни от "правните обичаи" и представляват съвкупност от правоприложните съдебни актове (определения, решения, присъди на съдилищата, не и актове на останалите органи на съдебната държавна власт). Според класическия континентален възглед, те не създават нови правни норми, а тълкуват, прилагат съществуващите правни норми. Те са "устата", през която говори закона. Все пак под влияние на правните традиции на семейството на общото право в българската правна доктрина съществуват и други мнения, а именно, че съдебната практика е всъщност единствения източник на правото. В такъв случай тя се доближава по своята роля до правните прецеденти. Съдебните актове могат да бъдат както:
- правоприложни юридически актове, така и
- тълкувателни юридически актове. Тук следва да се подчертае особено важната роля на тълкувателните решения и тълкувателните постановления на ВКС и на ВАС - те винаги са тълкувателни актове и служат за обобщаване и синхронизиране на съдебната практика (на правоприложните съдебни актове).

6. Развитие на системата на източниците на правото. Тенденции.
Нараства ролята на основните източници на правото и преди всичко на закона (нормативния акт). Правната доктрина вече никъде не е източник на правото. Необходимо е преосмисляне на ролята на международния договор като източник на правото. Сериозни проблеми поставя осмислянето на съдебната практика като косвен източник на правото.