1. Понятие за юридически факт

Понятието “юридически факти” не е легално. Касае се за факти от действителността, като под “действителност” се разбира не само физическото съществуване, а и факти от духовния и психическия живот, като тези факти се превръщат в юридически, доколкото са предвидени в хипотезата на определена правна норма.

Трябва да се отбележи, че не самият факт от действителността се включва в правната норма, а описанието на някакви негови признаци. От тук различието между обективната (фактическата) действителност и правната действителност се обяснява по следния начин:
1. Не всички факти от обективната действителност са правно релевантни (напр. годежа).
2. Не целият факт от фактическата действителност е юридическият факт – законодателят подбира само онези негови белези, които са значими за правото и ги превръща в правни.

Т.е. юридическият факт е факт, предвиден в хипотезиса на правна норма, с настъпването на който, настъпват и предвидените в диспозицията й последици. Онзи факт от обективната действителност, който е възведен в юридически може да бъде от различен характер – напр. събитие, настъпило без участието на човешка воля или пък психическо преживяване у дееца (вината) и пр.
Макар че юридическият факт е предпоставката, която заедно с правната норма поражда определени права и задължения, има и случаи, когато самото субективно право/цялото правоотношение може да има качеството на юридически факт и от това субективно право да следват други правни последици.
Проф. Живко Сталев счита, че и правната норма сама по себе си може да представлява юридически факт – напр. винаги, когато фактическият състав предвижда противоправност, той включва и правната норма. Това разбиране обаче, не се приема от повечето автори у нас.

Основните разграничения между юридическия факт и правната норма се свеждат до следното:
1. От една страна, юридическият факт като част от обективната действителност, е нещо конкретно, притежаващо индивидуализиращи го белези, по които се различава от правната норма. Докато правната норма представлява абстрактно правило за поведение, пригодено да приеме множество юридически факти в приложното си поле.
2. От друга страна, юридическият факт е онова нещо, което привежда правната норма в действие, т.е. без проявлението на юридическия факт правната норма не може да прояви действието си, не може да породи, измени или да прекрати някакъв тип гражданско правоотношение.
Т.е., ако няма юридически факт, правната норма няма да има и хипотезис.
Проф. Сталев приема, че не всички правни норми се нуждаят от юридически факти, за да проявят правното си действие, тъй като има безусловни правни норми, които имат само диспозиция. Като примери той привлича правните принципи, общодостъпните права и свободи и общите за всички лица запрети.
Правните принципи сами по себе обаче, не могат да проявят правни признаци, защото представляват обобщения, които се привличат, когато има нужда от тях (напр. при тълкуването или при правоприлагането по аналогия). Т.е. необходима е винаги някаква предпоставка за действието на правните принципи.
Що се отнася до общото правило за поведение, то винаги в някаква друга разпоредба се съдържа границата за упражняването на дадени субективни права. А тази граница се поставя от юридически факт.
По отношение на запрета нещата не стоят по-различно. Напр. запретът, който съществува за отчуждаването на публична държавна собственост, се преодолява чрез концесията, а за упражняването на правата по една концесия, е предвиден специален ред в ЗКонц. Следователно този общ запрет/преодоляването му, се конкретизират в отделна процедура спрямо отделните лица.
Тук е мястото да се направи една обяснителна бележка по отношение на понятието “ex lege”. Ex lege не означава, че правната норма може да се задвижи без юридически факт, а, че тя може да се задвижи без юридически факт, който да съдържа волеизявлението на субектите. Така напр., със смъртта на едно лице настъпва ex lege правото за наследяване по закон на наследника. Със смъртта на това лице, макар наследникът още да не е придобил наследството, за него възниква правото му на наследство, което се конкретизира в отделни субективни права, след като приеме наследството.
Връзката между юридическия факт и правните последици не е обективна (причинно-следствена), а е субективна, тъй като зависи от волята на законодателя. Връзката не винаги е и еднопосочна – макар в повечето случаи правната норма да преднамира факт и да го релевира, самата тя понякога първо създава едно явление като правно, а чак по-късно то се превръща във фактическо явление (напр. процесуалните права).
Правните последици, които законодателят свързва с юридическите факти, са най-вече за създаването, изменението и прекратяването на субективни права/правни задължения. Но юридическият факт може да има за правна последица и придаването на правно качество на едно лице (напр. правоспособността, дееспособността)или възникването, прекратяването и изменението на юридическите лица.

Юридическият факт безспорно се различава от субективното право, правното задължение и правоотношението, които са последица от неговото настъпване. Т.е. юридическият факт поражда в хипотезиса на една правна норма субективните права в съответното правоотношение.
Юридическите факти се събират, т.е. в процеса чрез доказателствените средства се доказва съществуването на такива правно релевантни факти, т.е. източниците, които съдържат тези юридически факт са доказателствените средства – напр. вещните доказателства, обясненията на страните и пр.). Само по себе си едно доказателство представлява процесуален юридически факт, от който могат да се извлекат съществуващите правно релевантни факти за дадения спор.