Римско частно право - на кратко

Римското частно право в процеса на неговото вековно развитие и особено през времето от началото на І в. на настоящата ера до средата на VІ в., когато това право достига своя разцвет, когато то се оформя като една цялостна, добре изградена и завършена правна система. За римското частно право от тази епоха се отнасят думите на класиците на марксизма, че то е най-съвършената, доколкото знаем, форма на право, което почива на частната собственост.
Римското частно право е част от цялостната система на робовладелското римско право. То е онзи дял на робовладелското римско право, който урежда отношенията на римските граждани помежду им или по-общо – отношенията на жителите на Римската империя помежду им. Дефиниция на римското частно право и отграничаване на същото от римското публично право ни дава Улпиан в своите Институции. Тази дефиниция е намерила място в първия фрагмент на Дигестите, където се обяснява същността на правото и се посочват неговите видове. Според Улпиан публично право е това, което се отнася до положението на римската държава, а частно – това, което се отнася до ползата на отделните лица.
Като критерий при отграничаването на частното от публичното право Улпиан възприема интереса, който правната норма защитава. Частното право защитава интереса на частните лица, т.е. интереса на отделните робовладелци, а публичното право – интереса на римската държава.
Класиците на марксизма са дали висока оценка на римското частно право и са посочили неговото значение за по-нататъшното развитие на правото. В своето произведение „лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия” Енгелс бележи, че римското право е дало „ненадмината по своята точност разработка на всички съществени правоотношения на простите стоковладелци”. Ето защо, когато стоково-паричните отношения се развили и разраснали в недрата на феодалното общество на Западна Европа, римското частно право е било възприето, за да урежда усложнените отношения на обмена, които примитивните и разноречиви феодални кутюми не могли задоволително да уреждат. След това римското частно право залегнало в една или друга форма, в по-голяма или в по-малка степен в гражданските закони на повечето от западноевропейските държави.
За днешното българско право ричското частно право е още по-голямо в друга насока. Римското частно право е незаменимо средство за школовката на младия юрист. То, както вече бе отбелязано, е една стройна и технически съвършена правна система. В него за пръв път са разработени – общо взето – логически безупречни и завършени правни понятия и правни институти. До тези понятия и институти римската юриспруденция е достигнала чрез грижливо и умело разработване на отделни случаи, на отделни юридически казуси. Затова логическите конструкции на римското право, неговите юридически понятия и институти имат ясно изразена практическа насоченост. Римските юристи са имали за цел да задоволят нуждите на стопанския обмен и нуждите на практиката въобще – разбира се, така както тези нужди са били схващани и разбрани от господстващата робовладелска класа – и тази цел те са постигнали със забележителен успех. Няма съмнение, че за начеващия юрист е от много голямо значение да разбере и да усвои творчески метода на римската юриспруденция.
Римското частно право е било предмет на многовековни проучвания. Нито една правна дисциплина не би могла да се похвали с такава упорита работа на много поколения учени, както римското частно право.
Сред съвремените романисти е общоприето мнението, че първите изследователи на римското частно право – глосаторите и постглосаторите – не са могли да достигнат до едно исторически вярно разбиране на последното затова, защото са им липсвали необходимите исторически, икономически и етимологически познания.
Римските юристи в своите изказвания на не едно място са се занимавали с въпроса за същността на римското частно право и с неговите функции. Според дефиницията на Целз правото е изкуство за доброто и справедливото.Според друга дефиниция на Улпиан – справедливостта е постоянна и трайна воля да се отдава всекиму неговото право. Предписанията на правото са тези: да се живее честно, да не се вреди другиму, да се отдава всекиму своето.
Веднага трябва да се отбележи обаче, че тези дефиниции, които поставят толкова прекрасни и възвишени изисквания пред правото и правосъдието, не изразяват истинското положение на нещата в робовладелския Рим. Тъй като при системата на робовладението, което юридическите норми вярно отразяват и ефикасно санкционират, робите са вещи, по отношение на тях не са важели и не са могли да важат ония предписания на правото, които Улпиан формулира. Но щом като всички формулирани от Улпиан принципи не са се прилагали спрямо голям брой жители на Римската империя – робите, щом като спрямо последните се е прилагал режимът, който съставлява пълно отрицание на тези принципи, съвършено ясно е, че тези принципи не отразяват вярно същността на римското право. Формализмът на римското право придава обвързваща сила на формалните договори и в онези случаи, когато те ощетяват чувствително единия от съдоговорителите.
Римското частно право по своята същност е едно експлоататорско право. То не изразява волята на робите, нито волята на плебеите и пролетариите. То не е нищо друго освен възведената в задължителни предписания воля на римската робовладелска класа, целяща закрепването на един изгоден за тази класа социален ред. Ето защо, адмирирайки високата правна техника на римското частно право, ние никога не трябва да губим от своя поглед неговата класова същност и неговите класови функции.
Историята на римското частно право е една от най-забележителните и най-интересните. Римското частно право е най-съвършената, доколкото знаем, система на право, което почива на частната собственост. Но римското частно право не се е явило изведнъж като една съвършена правна система. То не се е явило на историческата сцена напълно оформено, напълно завършено. Римското право се е формирало в резултат на дълъг исторически процес, било е изградено чрез постепенни многобройни наслоявания на правни норми и правни институции. При това създаването на правните норми и правните институции невинаги е ставало по законодателен ред. На римските юристи е била присъща една тенденция към консерватизъм, която не е позволявала да се посяга по законодателен път на създадените от древно време институти. Тази тенденция е неразривно свързана с интересите на господстващата робовладелска класа и е обусловена от тях. Тя обслужва необходимата тъкмо за господстмащата за робовладелска класа стабилност в обществените отношения. Но общественото развитие е нещо много по-силно от тенденцията към консерватизъм, присъща на господстващите класи. Огромното натрупване на богатства в ръцете на римската робовладелска класа след Пуническите войни, изразяващо се в завладяването на огромни територии, на голямо число роби, на огромни количества пари и добитък, довежда до оживяване на стокообмена, до усложняване на правоотношенията, които се създават във връзка с този обмен. Нормите на древното цивилно право, правото на квиритите, не са могли да уреждат задоволително тези отношения, а в някои случаи въобще не са могли да ги уреждат. Тук именно се проявила правотворческата дейност на претора и на римските юристи. Наред с цивилното право били изградени преторското право и правото на народите.
И при изграждането на правото на народите, и при изграждането на преторското право огромна роля са изиграли римските юристи чрез своята правотворческа дейност, проявяваща се най-вече при разрешаването на конкретните юридически случаи, които практиката е поставила за разрешение. Преторското право и правото на народите допълняли, видоизменяли и усъвършенствали древното формалистично, сковано римско цивилно право, без обаче да го отменят.
Най старата правна система, която регулира отношенията на гражданите с робовладелския Рим, е системата на цивилното право. В най-древния Рим то се е наричало квиритско право според древното име на жителите на Рим – квиритите. Цивилно право е правото, създадено от обичая, от Дванадесетте таблици от законите, а по-късно от сенатусконсултите и императорските конституции.
Квиритското право уреждало само отношенията на римските граждани помежду им. Спрямо чужденците това право не се прилагало. От гледище на това право чужденците били напълно безправни. Допуснати били все пак известни смекчения в строгото приложение на този принцип. Чужденецът, който се поставял под покровителството на един римски гражданин – негов патрон – се ползвал от защитата на последния, следователно не бил напълно безправен. Второто счекчение било по-важно. То се проявило в признаване на известна правоспособност на латините от латинската федерация, а по-късно и на други чужденци по пътя на т. нар. сommercium и conubium. Commercium се наричала правоспособността за сключване имуществени сделки по цивилното право или поне правоспособността за сключване на някои сделки от имущественоправен характер – именно тези, които се извършвали с бронз и везни, а conubium се наричала способността за сключване на римски брак. По силата на commecium и conubium латините, а по-късно и някои други чужденци могли да сключват имуществени сделки и да встъпват в брак съобразно с нормите на римското цивилно право.
Commercium и conubium разширили приложната област на древното цивилно право вън от кръга на римските граждани, но това разширение било все още твърде назначително. Римското цивилно право се прилагало само по изключение към определена категория чужденци и имало за предмет само определена категория правни актове.
Древното цивилно право не могло, разбира се, да се оформи като една разгърната и технически съвършена правна система. Повечето от неговите разпореждания били крайно казуистични. При това казуистично дадените норми на древното цивилно право не разкриват една пълна вътрешна хармония. Напротив, наред с нормите, които уреждат частната поземлена собственост и нейното придобиване чрез двегодишна давност, стоят повели, които се занимават с останките на колективната фамилна собственост и нейното наследяване. Наред с налаганото от държавата наказание се поставят талионът и доброволните композиции. Обяснението на тази диспаратност, на разноречивото съдържание на нормите на най-старото цивилно право трябва да се дири във факта, че то урежда първите стадии от развитието на римското робовладение, при които останките на родовообщинния строй още не били изчезнали.
Макар и невинаги хармонични, нормите на древното квиритско право разкриват някои характерни общи белези. Такива характерни общи белези, присъщи на цялото квиритско право, са формализмът, символиката, консерватизмът.
Договорите и правните актове в древния Рим се извършвали при спазване на точно определена форма, при съблюдаване на един строго установен ритуал. Същите белези характеризират и най-древния римски легисакционен процес. С течение на времето обаче римското цивилно право било допълвано от норми на преторското право и правото на народите, които се включвали в неговото съдържание и изменяли неговия облик.
Още от началото на своята история римляните, покорявайки едни или други племена, не ги превръщали в безправни поданици, а ръководени от политическа далновидност, встъпвали в съюзни отношения с тях и като запазвали в по-голяма или по-малка степен тяхната вътрешна самостоятелност, запазвали и тяхното право. Нещата не се променяли принципиално и тогава, когато покорените страни били превръщани в провинции. Така че чужденците, които били напълно неправоспособни от гледище на римското цивилно право, били напълно правоспособни от гледище на своето собствено право.
Но покорените племена и държави запазвали своето право само при уреждане на своите вътрешни отношения, при уреждане на имуществените, семейните, наследствените отношения на своите жители, не и при уреждане на отношенията си с римляните. От друга страна и римското квиритско право уреждало само отношенията на римските граждани помежду им, но не и отношенията им с чужденците освен в онези изключителни случаи, които бяха посочени в предходния параграф и които съвсем не задоволявали назрялата нужда от правно регламентиране на тези отношения.
При развитието на робовладелската икономика на Рим, при засилването на неговото политическо могъщество след Пуническите войни отношенията и връзките на римляните с чужденците се оживявали все повече и повече. Наложително било да се създадат правни норми, които да уреждат тези отношения. Именно за уреждане отношенията на римляни и перегрини и на перегрините помежду им било създадено главно през ІІІ и ІІ в. преди н.е. правото на народите.
Като източници на това право не са могли да бъдат използвани на направо законите на римската държава, тъй като те уреждали само положението на римските граждани. По аналогични причини не било възможно да се използва направо и правото на перегрините. Ето защо нормите на правото на народите били създавани от практиката предимно по обичаен път. Те били санкционирани от перегринския претор, който бил натоварен с разрешаването на споровете между перегрини и между римляни и перегрини. В самото начало изработването на правото на народите било улеснено от близостта на правните институти на племената, населяващи Италийския полуостров. При почти еднаквото ниво на икономическото развитие на Рим и на останалите италийски племена и при голямата етническа близост, която е съществувала между голяма част от тези племена и римляните, приликите в правната надстройка на едните и другите са напълно естествени.
Създадено с оглед нуждите на обмена, правото на народите уреждало изключително имуществени отношения. Неслучайно римските юристи говорят, че тъкмо консенсуалната продажба, консенсуалният наем и дружеството са институти на правото на народите. Ограничавайки своето действие в областта на имущественото право, правото на народите останало чуждо на отношенията на семейното и наследственото право. Бракът, отношенията между съпрузи и между родители и деца, наследяването били уреждани от римското цивилно право, респ. от съответното перегринско право. Семейно и наследствено право на народите не са били изработени.
Но тъкмо защото правото на народите било създадено и наложено в отношенията между римляни и чужденци, в отношенията на развиващия се стокообмен на Рим с италийските и средиземноморските страни, то се оказало технически много по-съвършено от древното цивилно право, което било твърде формалистично и лишено от всякаква гъвкавост. Оказало се, че развиващата се икономика на робовладелския Рим може да бъде обслужвана много по-добре, много по-успешно от нормите на правото на народите, отколкото от нормите на цивилното право. Оказало се, че неформалните, гъвкави по съдържание договори на правото на народите подхождат много повече за оформяне на усложнените отношения на робовладелците в Рим, отколкото скованите по форма и съдържание договори на тяхното национално право. И тъй като основната роля на всяка правна надстройка е нейната служебна роля, при изпитаните проверени на практика преимущества на правото на народите пред цивилното право в областта на робовладелския стокообмен правото на народите твърде отрано започнало да се прилага и при уреждане сделките на обмена на самите римски граждани. Правото на народите се оформяло като право, което урежда не само отношенията на римляни и чужденци, но и отношенията на самите римски граждани. По този начин в римското частно право наред с древното цивилно право, което включвало семейното и наследственото право, както и формалните сделки и актове на имущественото право, присъщи на неразвитата икономика на най-древния Рим, се включили неформалните договори на развития стокообмен – продажбата, наемът, дружеството и други. С други думи, някои от институтите на правото на народите проникнали в цивилното право и се включили в него.
Римското частно право било пригаждано към усложнените изисквания на робовладелската икономика не само чрез усвояване практиката и обичаите на търговския обмен по пътя на правото на народите, но и чрез самостоятелна градивна работа на римските магистрати и най-вече на римския претор, насочена също към изменяне институтите на квиторското право. Тази дейност на претора се развивала успоредно с изграждането на правото на народите. Най-важните реформи на претора, съставляващи същността на преторското, или хонорарното право, били извършени още през ІІ в. и в началото на І в. преди н.е., т.е. тогава, когато настъпва разцветът на робовладелската икономика в Рим и когато и било изградено и правото на народите.
Преторът изменял цивилното право и го нагаждал към променения икономически базис на робовладелския Рим и с помощта на своите едикти. По този начин той създал едно своеобразно преторско право, което било поставено наред с цивилното право. Творческата дейност на претора във връзка с нагаждането и пригаждането на римското частно право към изменящите се икономически отношения на Рим представлява несъмнено една от най-интересните страници на римската правна история. Тази творческа дейност се оказала възможна благодарение на това, че римският претор бил натоварен да организира правната защита на римските граждани в областта на гражданскоправните спорове, като организира римския граждански процес. Именно чрез участие на претора в организирането на гражданския процес частноправният арбитраж, който в древността обслужвал разрешаването на споровете на римските граждани, бил вместен в рамките на организираното от държавата правосъдие.
Организирайки гражданския процес, преторът могъл да види ясно съществените от гледище на робовладелската класа несъвършенства в системата на римското частно право. Преторът твърде отрано констатирал, че усложняващите се отношения на римските граждани мъчно могат да се включат в лишените от всякаква гъвкавост рамки на цивилното право. Затова още през време на легисакционната процедура, когато неговата роля при организирането на процеса била до голяма степен пасивна, той се погрижил да смекчи несъвършенствата на легисакционното съдопроизводство. Още тогава той въвел интердиктите /административни заповеди за възстановяване на съществуващи фактически положения/ и други извънпроцесуални средства за правна защита. Преторът започнал да издава формули, в които чрез метода на фикцията и чрез прякото санкциониране на известни фактически положения допълнял, изменял и коригирал цивилните акции /искове/ и чрез включвани във формулата ексцепции /възражения/ парализирал някои цивилни акции. По този начин преторът, без да бъде облечен в законодателна власт, добил възможността да пригажда цивилното право към променените изисквания на робовладението.
Но влиянието на преторското право не се е ограничавало само с това въздействие. Някои институти на преторското право поради дългото им прилагане в практиката станали обичайно правни институти на самото цивилно право. От областта на преторското те преминали в областта на цивилното право.
По този начин преторското право постепенно прониквало в системата на самото цивилно право, просмуквало се в тази система, като развивало, разширявало и усъвършенствало собствените й институти.
В края на VІ в. е била създадена Римската република. През този период римляните се занимават със земеделие и животновъдство. Римското стопанство е затворено, самозадоволяващо се стопанство. Започва обаче отделянето на занаятите от селското стопанство; налице са начални прояви на търговия и размяна.
Основно съдържание на политическите събития през този период съставляват борбата между патриции и плебеи. Патрициите били членовете на най-старите римски родове, които притежавали голямата част от римската земя и образували основното ядро на римската войска. Плебеите били чужденци, привлечени от възможностите, които откривал един развиващ се град като Рим, или пък обитатели на първите завладени и разрушени от Рим градове, които били преселени в Рим и др.
Борбата между патриции и плебеи, която била преди всичко борба за земя, а след това и борба за политически права на плебса, завършили с победа на същия.
По това време е била създадена и първата кодификация на римското право – законът на Дванадесетте таблици /451-450 г. преди н.е./.
По време на ранната република в Рим съществуват три вида народни събрания: а/ народно събрание по комиции, което е най-древното и което е в упадък. Пред него са се извършвали най-древните завещания и осиновявания; б/ народно събрание по центурии, в което се е събирал въоръженият римски народ, за да упражни своите политически функции – избор на консули, претори, военни трибуни с консулска власт, гласуване на закони; в/ народно събрание по триби – трибите са били административни поделения на римската територия; събранието по триби, което хронологически се е явило последно на историческата сцена в Рим, е имало граждански, а не военен характер. Нему също са били предоставени законодателни функции; то е избирало магистрати с по-долен ранг от тези, които е избирало центуриатното народно събрание.
По време на ранната република са били изградени и най-важните магистратури, които са били заемани от представители на горните прослойки на римското робовладелско общество. Върховната власт в древната римска държава е била в ръцете на двама консули. Те са били избирани за една година. Всеки от двамата консули е могъл да парализира дейността на своя колега чрез своето вето.
Младши колега на консулите е бил преторът, който е организирал съдебните процеси. Квесторите са били магистрати с по-нисък ранг, на които е било поверено управлението на държавното съкровище. Имало е и двама цензори, които са изготвяли списъците на римските граждани при преброяването им.
Извънредно важен орган на римската държава е бил римският сенат, в който са участвали представителите на римския нобилитет /патриции и представители на най-изтъкнатите плебейски фамилии/, най-вече бивши магистрати. Сенатът е решавал най-важните политически въпроси на римската държава.
Вторият етап от развитието на римската държава и на римското право обхваща времето от средата на ІІІ в. преди н.е. до І век на настоящата ера. Основни занятия на римляните и през този период са земеделието и животновъдството. Развиват се обаче и достигат истински разцвет търговията и занаятите. Развиват се във връзка с това едри земевладелски стопанства, в които се прилага масово евтиният труд на подложените на жестока експлоатация роби.
Големите завоевания на римската държава поставят проблема за управлението на завладените земи, за усъвършенстването на римското право и за пригаждането му към изискванията на усложнения икономически обмен и на променения обществен бит. В края на краищата противоречието между републиканското устройство и изискванията, които е поставило огромното разширение на римската територия, е довело след мъчителни сътресения в римския политически живот до създаването на Принципата. Създадена е била една гъвкава съдебна процедура, създадена е била формуларната процедура. Чрез изработеното от претора преторско или хонорарно право и чрез санкционирането на установеното при международния обмен право на народите е било изградено правото на късната римска република – предкласическото римско право.
Краят на Римската република се характеризира с продължителни и ожесточени класови конфликти между роби и робовладелци, от една страна, и между различните прослойки от робовладелците, от друга. От държавноправно гледище кризисът на Римската република е бил обусловен от несъответствието между държавното устройство на Рим, изградено и пригодено за една държава-град, и нуждите и изскванията на огромната световна империя, в каквато се е превърнала римската държава в последното столетие преди настоящата ера.
Многобройната, богата и твърде силна прослойка на робовладелците от присъединените към римската държава провинции не е могла да бъде задоволена от републиканското устройство, което е давало цялата власт и всички богатства в ръцете на римската робовладелска аристокрация – сенатори и конници, а и технически управлението на тази огромна държава чрез римските градски магистратури е било съвсем неудачно.
Развитието на Принципата се характеризира с постепенно отпадане на републиканските учреждения и с развиването на една нова държавна администрация. Създават се нови, подчинени направо на принцепса служби. Такива са били полицейските, фискалните и пощенските служби, изградени още по времето на Октавиан Август. Тези служби не били безплатни като републиканските. Изпълнителите им получавали заплата от принцепса. Развитието на Принципата е довело до все по-голямо развитие на новите, монархически по същността си институции. Принципатът постепенно се е изявил като една наследствена монархия. Този резултат е бил постигнат чрез привличане на бъдещият принцепс като съуправител на настоящият принцепс, чрез адоптирането му от последния и назначаването му за наследник и т.н.
Разцветът на робовладелската икономика по време на Принципата, който е бил улеснен в немалка степен от настъпилия по време на Принципата мир в пределите на римската държава, е довел до голямо развитие на стопанския обмен, до пълно разгръщане и до значително усложняване на обменните правоотношения на римското робовладелско стоково стопанство. Тези правоотношения са били уредени по един бляскъв начин от римското право, и по-специално от римската юриспруденция, която също така е достигнала до истински разцвет. Тъкмо това е периодът на римското класическо право.
През ІІІ в. на настоящата ера кризисът на римското робовладение, който е трябвало да доведе до разруха на робовладелския строй, е бил ясно очертан. Броят на робите постоянно намалява. Във връзка с това робовладелският способ за производство се очертава като нерентабилен. Наред с това се наблюдава масово разоряване на свободните средни и дребни земевладелци, които все повече задлъжняват към едрите робовладелци, собственици на големи робовладелски имения – латифундии. Това води до натрупване на разорени свободни люде в латифундиите и до развиване на колонатни отношения. Това обстоятелство, както и вътрешната анархия, предизвикана от борбите между претендентите за престола, парализират в значителна степен търговията и целия стопански обмен. Данъчното облагане се извършва предимно в натура. При такова плачевно икономическо и социалполитическо положение армията излиза на преден план. Принципатът се милитаризира, магистратурата и сенатът изгубват своето политическо значение. Така се стига до Домината, който не е нищо друго освен открита робовладелска диктатура. Тя се изявява в неограничена робовладелска монархия с бюрократично управление, безогледно ограничаваща всички лични свободи на своите поданици.
Републиканските магистратури изчезват. Сенатът запазва до известна степен външния си блясък, но не и реална власт. Жителите на римската държава се делят вече не на граждани и неграждани, а на съсловия, които все повече се отграничават едно от друго чрез непреодолими прегради. Най-типичен пример за това ново деление на жителите на Римската империя са колоните. Занаятчиите, дребните търговци, моряците също така са прикрепени към своя занаят и обременени с принудителни плащания към държавата. Тежко обременено съсловие са и т.нар. декуриони /членовете на градските сенати/, които са отговаряли и със своето имущество за наложените на общината /представлявана от съответния сенат/ данъци. Привилегировани съсловия са били офицерството, висшето чиновничество и висшите длъжности на църковния клир.
Коренно е променено положението на римския император. Той се превръща в неограничен монарх господар, откъдето произхожда и наименованието на политическия строй на римската държава през последния период на нейното съществуване – Доминат.
Управлението на държавата се извършва от една тежка бюрократична машина. Начело на централното управление се намират: началникът на императорската канцелария, императорският ковчежник; началникът на управлението на императорските имения, министърът на правосъдието.
Начело на провинциалното управление са били поставени четирима преториански префекти, които са оглавявали четирите префектури, на които е била поделена римската държава. Те са били представители на императора, ръководели са държавните финанси и са имали върховната съдебна власт в съответната префектура. По-малки административни поделения са били диоцезите, начело на които са били поставяни викарии. Диоцезите от своя страна са се делили на провинции, начело на които са стоели губернатори.
По време на Домината римската държава се разделя на две половини – източна и западна. Това разделяне е било предизвикано от поделянето на императорската власт между двама императори. То е отговаряло на ясно очерталите се сфери на елинска и латинска култура. Но в основата си то е било обусловено от много по-важни причини – икономически.