4. Принципи на избирателната система.

В резултат на вековна еволюция се утвърждават 4 принципа, които характеризират активното ИП, но всъщонст определят облика на ИС като цяло. Днес те са се утвърдили като класически принципи на ИС и са критерии за определяне на нейната демократизация. Към тях се придържат всички съвременни законодателства. Закрепват се в конституцията:

1. всеобщо ИП

2. равно ИП

3. пряко ИП

4. тайно гласуване

За първи път 4 –те принципа намират своето място в Конституцията на Франциия от 1848г и се възпроизвеждат досега. Смята се, че изборите са свободни и демократични, когато са проведени и четирите принципа.

1. определят т.нар. избирателен корпус, т.е. всички лица които имат активно ИП към деня на изборите. Този принцип превръща ИП в универсално политическо право в 1 държава като им дава възможност да участват в политическия живот било чрез избор на представители или пък избор на пряка демокрация ( референдум ).
2. определя категорията “активно гражданство”, т.е. тези, които могат да участват в изборите . ИП е ограничено въз основа на редица юридически предпоставки, т.е. т. нар. цензове – разделя се обществото на:
1. активни
2. пасивни граждани
С първите политиката зависи и се съобразява и техните интереси са в политиката на държавата. Вторите са обект на управление.

Цензовите ограничения се основават на различни принципи:

- възрастов ценз

- полов признак

- имуществен

- образователен

- отседналост

- семейно положение и т.н.

Въвеждането на цензовете в някои случаи значително ограничава избирателния корпус. В навечерието на 1848 ( преди революцията) – посредством юридическите права - избирателния корпус е свит до 750000(населението е 16 млн.). Т.е. политическото представителство, осъществявано от изборите е силно изкривено, т.к. голяма част не са представени и не влияят.
С еволюцията на ИП, цензовете постепенно се смекчават и изчезват. Относително дълго се запазва в първата половина след 1Св.войн .Последно в Швейцария 1972г. ( по законен път). Относително късно изчезват и т.нар. образователни цензове. През 60 г на 20 век в южните щати се иска да знаят и тълкуват Американската конституция . Постепенно и тези ограничения отпадат.
Всеобщото избирателно право се утвърждава от законодателството на страните между двете Св. Войни, но практически неговото въвеждане е с признаването на 4-те принципа още 2-та половина на 19 век в европейските държави правят се реформи и отпада голяма част от цензовете т.нар. “ масова практика”- утвърждава се политическтото право на гражданите към момента във всяко демократическо законодателство. Всеки избирател е гражданин на съответната държава, но не всеки гражданин е избирател. Защото упражняването на ИП е волеизявление чрез определени действия ( пускане на бюлетин за глас). Това волеизявление се основава на осмислен политически интерес. Да формира и изрази воля на познат политически интерес. Гласувайки избирателят посочва кой от кандидатите да представлява неговия политически интерес. Волеизявлението трябва да е свободно и да съответства точно на интереса на избирателя поради, което избирателят може да гласува само лично. Няма опълномощаване (защото не може да се провери дали е изпълнена точно волята му). Упражняването на ИП е свързано с определена юридическа квалификация, т.е. с определени изисквания посочени в закона. Те не са ограничени, а са предпоставки за формиране и изразяване на политическа воля чрез гласуване. Гражданството се явява абсолютна юридическа предпоставка , т.к. ИП има за цел участие и контрол върху управлението. Няма национална държава със суверен, която да разреши ИП да упражняват чужденците. Но интеграционните процеси в ЕС смекчават това изискване за гражданите. След влизането в сила на договора от Маанстрихт се установява категория европейско гражданство. То не е гражданство на федеративна държава, т.к. ЕС не e федерация. То не отменя и няма предимство пред националното гражданство. Европейски гражданин е всеки гражданин на държава членка на ЕС. Европейското гражданство се въвежда с оглед създаване на допълнителни механизми за защита правата и интересите на гражданите на ЕС. То дава възможност на лица, които живеят трайно на територията на държава членка, различно от тяхната национална държава, да гласуват в изборите за местни органи на управление, както и в изборите на органи на ЕС, т.е. след 2007пребивават в България, но имат европейско гражданство, могат да гласуват в изборите за местно самоуправление.
Националното гражданство се запазва като за националната държава. Европейското гражданство не е предпоставка за гласуване за избиране на държавни органи.

Равното ИП има 4 моделитета:

- всички избиратели притежават и упражняват ИП на равни основания

- всеки избирател притежава 1 глас в съответния избор или толкова гласа, колкото притежава всеки от останалите избиратели.

- Всеки избирател може да гласува1 път в 1 вид избори, поради което се включва в 1 избирателна секция и 1 избирателен списък.

- Гласовете на избирателите имат еднаква тежест, т.е. еднакво се съотнасят и допринасят за изборния резултет. Най- трудно се осъществява на практика. Първите предпоставки за неговата реализация е изграждането на избирателни райони. Те се формират така, че да е спазена равната норма на представителство в рамките на цялата страна. Равната норма означава, че частното, отделението на броя на избирателите в избирателен район, с броя на мандатите, които този избирателен район разпределя, е постоянна за цялата страна. Това изискване (за това изискване за равенство на нормата на представителство) математически точно не може да бъде спазено, т.к. избирателните райони се формират не на база избиратели, а население, като броя на населението е различен от броя избиратели. Практически невъзможно е избирателните райони да се формират по брой избиратели, т.к. последното е променлива величина. Условно се приема, че броя население е равен на броя избиратели. Практически възрастовата характеристика на населението е различна в различните избирателни райони.
Равната тежест на гласовете зависи освен от възрастовия фактор на избирателната активност, т.е. броя гласували. Разликите в броя избиратели упражнили право на глас, са драстично различни. Някои законодателства въвеждат задължително ИП.
Пряко ИП: това ИП, при което избирателят гласува непосредствено за кандидати, които събирайки необходимия брой гласове спечелват мандати, т.е. влизат в състава на избирателния орган, т.е. волята на избирателя непосредствено се отразява на избирателния резултат. Няма определено волево звено между тях. Непреки са онези избори, при които избирателите гласуват за избирателна колегия, която от своя страна веднъж избрани гласуват за регистрираните кандидати- т.нар. втори/ мнoгoстепенни непреки избори. При непреките избори се прекъсва връзката между изразяването на политическия интерес и крайния резултат ( може да не съответства). Непреките избори се смята за отживелица ( класически пример е избирането за президент на САЩ- всеки щат излъчва различен брой електори зависи от населението. След избирането се формира колегия, колегията избира 1 от кандидатите за президент. Запазило се е поради федеративния характер.).
Смята се, че прекия избор е по- демократичен, т.к. при него не може да се получи изкривяване на волята на избирателя, т.к. гласът му отива точно там където го е насочил.
Тайно гласуване- гарантира тайната на волеизявлението, което е свързано със свободата избирателят да изрази своята воля без да е смущаван от каквито и да е други гласове. Да не се допусне влияние и избирателят да не гласува за своя интерес, респективно политически разбирания. Съдържанието на вота остава тайна за другите избиратели и вотът остава анонимен, макар и явен при отваряне. Така се гарантира свободата на волеизявлението.
С навлизането на новите технологии се спори колко е спазен принципът за тайно гласуване.
По интернет- софтуерно може да е скрит ай пи адрес и подателят на гласа, но не е ясно дали гласът му е отишъл за когото иска. А ако пък иска информация за гласа си се предполага наличието на явно гласуване.