3. Понятие за местно самоуправление. Механизъм на местното самоуправление в България.

Местното самоуправление в България на конституционно равнище към настоящия момент се разглежда в глава 7-ма от КРБ’91 г. Като основна административно-териториална единица, в която се осъществява местно самоуправление, сегашната ни конституция определя общината. Конституционните ни принципи на местно самоуправление са доразвити в редица закони и подзаконови нормативни актове, като по-основни са са ЗМСМА, Законът за общинската собственост (ЗОС), Законът за общинските бюджети, както и правилниците за тяхното приложение и др.
Според чл. 2 от КРБ’91 г., Р. България е унитарна държава, с единна държавна власт и местно самоуправление. Това не изключва административно-териториалното деление, тъй като то има само общ административен характер и самите административно-териториални единици не притежават първична власт.
Налице е вертикално разполагане и упражняване на властта, без да се губи връзката с центъра. Възприет е принципът на децентрализация, като средство за преодоляване на концентрираната държавна власт. Тази децентрализация се изразява в няколко насоки:
1. Налице е зависимост между местните органи и централната държавна власт, доколкото държавата регламентира статута и правомощията на местните органи. От друга страна обаче, връзката между централната и местната власт се изразява и в делегираните на местните органи държавни правомощия за решаване на специфични въпроси от значение за съответната териториална общност.

2. Контрол на централната власт върху решенията на местните органи, както за законност, така и за правилност и същевременно предоставената възможност за оперативна самостоятелност на местните органи, за формирането на решения в рамките на техните автономни правомощия.

3. Конституционно установената възможност за местните административно-териториални единици да са едновременно географски подразделения и същевременно самоуправляващи се ЮЛ, които сами избират своите органи. Компетентността на тези органи е определена от централната държавна власт, като същевременно им е предоставена възможността да издават подзаконови нормативни актове, с които да регламентират специфични въпроси от местно значение. Контрол върху тези издадени нормативни актове на местната власт, централните държавни органи осъществяват само по отношение на тяхната законност и то в изрично уредени от закона случаи. Освен стеснения обхват на контрола върху актовете на местните органи, други признаци на децентрализацията са тяхната изборност, а също и дефинирането на тяхната компетентност в специални нормативни актове, като ЗМСМА, Закона за общинските бюджети, Закона за общинската собственост (ЗОС) и др.
Основните териториални единици, в които се осъществява местното самоуправление са общините. Те са особен вид ЮЛ със самостоятелен бюджет и имущество. Те могат самостоятелно да формират и своята структура на управление, както и самостоятелно да формират персоналния състав на своите органи.
Според ЗМСМА местното самоуправление в общината се изразява в правото на гражданите самостоятелно или чрез избрани от тях органи в рамките на предоставената им компетентност да решават въпроси от местно значение. Това е проява на т.нар. народен суверенитет, които е източник на упражняваните властнически функции на местните органи за управление.
В определени области на обществения живот, като здравеопазване, образование и др. действащото българско законодателство предоставя правомощия, както на централните, така и на местните органи. По този начин те действат при условията на споделена компетентност.
Основен конституционен принцип, регламентиран и в чл. 145 от КРБ’91 г. установяващ, че със закон или подзаконов нормативен акт не може да се нарушават рамките на общинската компетентност. Предвидено е и право на защита в случай, че се констатира такова противоречие, като защитата се осъществява по съдебен ред пред ВАС или Конституционният съд (чл. 149 КРБ’91 г.).