1. Избори и избирателно право. Същност на избирателната система. Историческо развитие. Българско и чуждо законодателство.

1. ИЗБОРИ - механизъм за излъчване на определени лица сред множество кандидати с оглед вземането на най- добрия кандидат. Всеки избор предполага 3 общности:
а. Избиратели - лицата, които гласуват излъчват победителя
б. Кандидати - лицата, се конкурират помежду си за спечелване доверието на избирателите като ги мотивират да гласуват за тях.
в. Победители от гласуването- влизат в състава на изборен държавен орган и осъществяват представителство чрез мандат; представляват интересите на тези, които са ги избрали; всеки избор предполага печеливш – губещ, доколкото съставът на всеки избирателен орган не е толкова широк, за да съвпадне с броя на избирателите. Броят на мандатите в една избирателна институция е по- малък от броя на кандидатите, т.е. има състезателен характер. В случаи, че броя на кандидатите е по– малък или равен на броя на мандатите практически състезателни избори не се провеждат, а гласуването се превръща в акт удобрение или неодобрение. Спечелването на мандатите не се определя от броя на гласовете.
В съвременните плуралистични общества с демократичен режим предполагат провеждането на състезателни избори, при които за всеки мандат се конкурират 2 или повече кандидати. Състезателните избори са демонстрация на борбата за идеи и различни алтернативи за развитието на обществото.
Изборите са трайни актове и са онзи момент, върху който се изгражда държавно управление като основна част на политическите институции. Във всяка конституционнна система се формират чрез избори. Изборите легитимират държавните институции, дават им първично основание да осъществяват своята фундаментност, натоварват ги с гласност, което по презумпция се осъществява от избирателите при това в публично обществен интерес.
ИЗБИРАТЕЛНО ПРАВО- 2 смисъла:
1. обективно избирателно право – системата от правни норми, която регулира изборния механизъм. То е институтът консулското право и се урежда конституционни норми и са от висок нормативен ранг. Нормите на ИП регулират основни и най– важни обществени отношения, които възникват, протичат и се погасяват в хода на избирателния процес.
2. субективно ИП – гарантирано от КРБ на гражданите на съответната държава и, които те упражняват по определен нормативен ред. ИП е основно конституционно политическо право, което се основава на два основополагащи конституционни принципа:
а. за суверенитет
б. на политически плурализъм.
Така гражданите осъществяват контрол, включително и политическа отговорност от привържениците за начина по който се осъществява държавното управление.
Въз основа на избирателното право, именно чрез граждансктвото се участва както в представителната демокрация чрез избиране на държавен орган, така и в различни форми на пряка демокрация. Референдум- не се избират органи, а гражданите пряко гласуват за едно или друго политическо решение.
Съвременните конституции и съвременното ИП осигурява редица други политически права и свободи, но в сравнение с други ИП има най- пряко отношение към осъществяването на държавно управление, демокрдтично управление е немислимо без избори ИП. Съвременните конституционни системи в по– голяма част възприемат ИП като субективно право на гражданите, т.е. признатата и гарантирана правна възможност, която гражданите могат да реализират за постигането на техни политически интереси. Именно от тяхната политическа воля зависи дали ще упражнят избирателното си право, т.к. гласуването е изразяване на политическа воля, насочена към формиране на представителство на интереси. ИП в този смисъл не може да бъде задължение ( за участие, за гласуване ). В правната теория се усвоява идеята, че участието в управлението чрез избори не е единствено правно разрешение, а е и публична функция на гражданите, поради което те трябва да гласуват. Разсъжденията са от хипотезата: ако някои не гласува, не могат да се формират изборни държавни органи. Избирателните системи са така устроени, че и минималното участие в изборите да доведе до изборен резултат. Друг е въпросът, че се иска избирателна активност и се получава сериозно изкривяване на политическото представителство. Независимо от това не се въвежда юридическа задължителност за гласуване, защото според позицията ИП е класическо субективно право. В Гърция, Белгия, Аржентина, Бразилия неучастието в изборите е свързано с налагане на административни санкции. Независимо от налаганите санкции и там няма абсолютна избирателна активност. Ниската избирателна активност създава проблем във функционирането на съвременната избирателна демокрация. Този проблем зависи от възможностите на политическата система, в която се включват партите и техните кандидати да извършат една политическа социализация и мобилизация на политическата система и да възпитат политическата култура в широки социални кръгове.

ИП се дели основно в 2 категории:

1.активно – правото да се гласува, участваш като дадеш своя глас за предпочитан кандидат, и правото да гласуваш “за” или “против” някой.

2. пасивно - възможността на опеделени лица, които отговарят на изискванията на КРБ и законите да издигнат и регистрират своите кандидатури, като се конкурират за спечелване доверието на избирателите. То също определя определени активни действия.