17. Сътрудничество на глобална основа в областта на околната среда.

Безразборното използване на суровини, замърсяването на въздуха, водите и почвата водят до сериозна екологична криза. Екологичният проблем е сравнително нов. За пръв път се заговаря за замърсяване във връзка със замърсяване на моретата. Общественото мнение е провокирано от поредица големи произшествия с мнго тежки последици за околната среда /изтичане на огромно количество нефкт от танкера “Амоко Кадис”; радиоактивното замърсяване на Чернобил и др./. От тези случаи безспорен факт се превръща необходимостта от установяването на многостранно сътрудничество за опазване на околната среда. Очевидна истина е, че замърсяването не познава и не признава международно правно установените граници.
Сериозна преориентация в поведението на държавите към обезпокояващото състояние на околната среда настъпва в края на 60-те години на миналия век и започва подготовката на международна среща по глобални екологични проблеми. Начало на обсъждането на екологични проблеми на планетарно ниво е поставено по време на Конференцията на ООН по окръжаващата човека среда, проведена в Стокхолм, Швеция /м. юни 1972г./. Денят на откриването на срещата /5 юни/ е обявен за международен ден за опазване на околната среда. На Стокхолмската конференция са приети Декларация по окръжаващата човека среда и План за действие. Взето е решение за създаване на Програма на ООН по околната среда /ЮНЕП/ т.н. специализирани организации по тези проблеми.
Значителен тласък на глобално сътрудничество за опазване на природата дава приетата и тържествено прокламирана от ОС на ООН Световна харта за природата. С нея държавите-членки на най-голямата световна организация се ангажират /чрез предприемане на мерки на всички възможни равнища/ да защитават природата и да използват суровините по начин, който не разрушава, а напротив съхранява екосистемите /полагана на специални грижи за застрашените от изчезване растителни и животински видове, разумно използване и управление на суровините, недопускане увреждането на природата при военни или др. враждебни действия и т.н./.
След тази конвенция започва работа по редица международни конвенции.
През 1983г. Секретариатът на ООН сформира комисия. Тя е натоварена със задачата да анализира постигнатото в международен план след срещата в Швеция и да направи предложения за бъдещи действия в областта на околната среда. Комисията е известна като Групата Брундтланд. Тя подготвя и представя на ОС на ООН през 1987г. Доклад наречен “Нашето общо бъдеще”, който въвежда като понятие в международната практика термина “устойчиво развитие” придобил в последствие гражданственост – “развитие, което отговаря на нуждите на сегашното поколение, без да отнема възможността на бъдещите поколения да задоволят обществените си нужди”. В тази концепция е заложена древната индианска максима: “Ние не сме наследници на земята от бащите си, а сме я взели на заем от нашите деца”. Тази комисия е председателствана от г-жа Гро Харлем Брундтланд /тогавашен министър на околната среда на Норвегия/.
Въз основа на доклада Брундтланд през 1989г. по решение на ОС на ООН се създава подготвителен комитет за изготвянето на материали по проблемите на околната среда, които да бъдат обсъдени на специален международен екологичен форум на най-високо равнище. Той се е провел от 3-14 юни 1992г. в Рио де Жанейро под надслов Конференция на ООН по околна среда и развитие. Това е най-голямата и най-значима среща на световни лидери.
По време на Конференцията е приета декларация от Рио по околна среда и развитие. В нея са включени 27 основополагащи принципа на поведение на държавите при провеждането на политиката на устойчиво развитие. Най-същественият нов елемент се явява включването към понятието околна среда и това за развитие. Става дума за две взаимозависими и взаимосвързани величини, към които трябва да се добави и социалното им измерение. При нейното прилагане държавите трябва да поставят в центъра на своето внимание грижата за човека. В декларацията се обръща специално внимание на обмена на информация /научна, технологична и др./. Всичики държави се ангажират да приемат и прилагат ефективно екологичното законодателство. Забранява се прехвърлянето на дейности и технологии със замърсяващи последици на територията на други държави. Съществен елемент от разбирането за формиране на гражданско общество е улесняването на неговия достъп до информация за състоянието на околната среда и привличането му за участие при решаването на екологични проблеми. Държавите и народите си сътрудничат в дух на добра воля и взаимно доверие, съобразявайки се със залегналите в тази декларация принципи, с цел понататъшно развитие на международното право в областта на устойчивото развитие.
На конференцията е обсъден и утвърден и друг много важен документ, наречен Адженда 21, който обхваща всички сектори на живота, имащи отношение към опазване на околната среда и развитието на икономиката. Това е най-обемистия документ, приеман досега в рамките на международните организации. Той се състои от 4 основни части /раздела/, разпределени в 40 параграфа. Особено значение се отдава и на ролята на най-важните сектори от обществения живот, имащи отношение към околната среда и развитието. В документа е отделено и специално място на ролята на младежта и жените при осъществяването на концепцията за устойчиво развитие. Адженда 21 няма задължителна юридическа сила, а препоръчителна.
Междувременно през м. ноември 1990г. в Париж е учреден Глобален фонд по околна среда /GEF/, с установен капитал над 1 милиард долара, внесени от индустриално развитите държави. Чрез него се финансират /безвъзмездно или чрез отпускането на ниско лихвени заеми/ най-вече програми за опазване на околната среда в държавите, чиито БВП е до 4 000 долара на глава от населението на година.
На Конференцията в Рио са обсъдени и открити за подписване два много важни международноправни акта. Единият се отнася до мерките, които следва да се приемат на глобално равнище, за да не се стигне до т.нар. парников ефект. С другият се полагат основите за предприемане на национални и глобални мерки, с цел съхраняване на биологичното развитие, което е застрашено от изчезване или драстично е намаляло. Едната е Рамковата конвенция, а другата Конвенция за опазване на околната среда. Те имат задължителен характер за ратифициралите ги държави. Преди, по време, на конференцията в Рио, както и след нея се поддържа идеята за прилагане на Екологичен план Маршал – по подобие на Плана Маршал от 1947г., с който се оказва масирана за своето време финансова помощ на държавите от Западна Европа за възстановяване на разрушените им през Втората световна война икономики. Екологичният план обаче не е реализиран.
В края на м. август и началото на м. септември 2002г. в Йоханесбург, ЮАР се провежда нов световен форум, наречен Устойчиво развитие Рио плюс 10. В приетия на срещата План за действие се изтъква, че трябва да продължи изпълнението на поеманите задължения, свързани с реализирането на концепцията за устойчиво развитие. Във връзка с изпълнението на Плана, държавите поемат политически ангажимент за значително ограничаване на бедността до 2015г. и подобряване здравеопазването на населението до 2020г. Трябва да настъпи промяна в начина на производство и консумация, да се опазват и управляват природните ресурси по начин, който да гарантира социално икономическия напредък в света. Освен това е необходимо да се търсят нови пътища за осигуряване на финансови средства за прилагане на Адженда 21.
В одобрената Политическа декларация държавите преутвърждават своята решимост да вървят по пътя на устойчиво развитие, да зачитат човешкото достойнство и чрез конкретни действия, да изпълняват Плана за действие. Там са определени и трите вида държави – развити, развиващи се и държави в преход към пазарна икономика. Независимо от повдигнатия тон на Декларацията, както и набелязаните в Плана за действие мерки, резултатите от Конференцията са подложени на остра критика от средствата за масово осведомяване и неправителствените организации. Тя е насочена най-вече към това, че решенията от Йоханесбург не ангажират пряко и конкретно правителствата на държавите-членки на ООН да носят отговорност при неизпълнение на задълженията, свързани с прилагането на концепцията за устойчиво развитие.