12. Опазване на водите от замърсяване.

До приематено през 1999г. на Закона за водите, основните изисквания за опазване на водите от замърсяване са заложени в Закона за опазване на въздуха, водите и почвата от замърсяване от 1963г., Закона за водите от 1969г. и Закона за морските простраства от 1987г. Освен това в редица подзаконови нормативни актове са включени отделни разпоредби в този смисъл.
След 1989г. съвсем естествено се стига и до формирането на нови правни взаимоотношения при установяването, разпределението, ползването, стопанисването управлението на водите, както и до самата концепция за тяхното опазване от замърсяване, което налага изготвянето на нов законопроект. При неговата разработка се използват както старата българска нормативна уредба в тази област, така и законите на Франция, САЩ, Русия, Полша, Чехия, Германия, вкл. тези на Израел и Перу, разпространявани като пилотни модели на Организацията на ООН за прехрана и земеделие.
Законът за водите е приет през 1999г. Неговата основна роля е да уреди въпросите, свързани със собствеността и управлението на водите на територията на страната. Под управление на водите законодателят има предвид мероприятията по тяхното използване, опазване и възстановяване, организирано ползване и предпазване от вредното въздействие, както и по съхраняване на водните екосистеми.
Страната е разделена на четири водосборни района: Дунавски /с център Плевен/, Черноморски /с център Варна/, Източнобеломорски /с център Пловдив/ и Западнобеломорски /с център Благоевград/.
В закона е включена специална глава “Опазване на водите и водните обекти”. Съгласно предвидените в нея разпоредби, тяхното опазване е свързано с изискванията за осигуряване на здравословна околна среда, съхраняване на водните екосистеми, паддържане качеството на водите и водните обекти и предприемане на необходимите мерки за недопускане на замърсяването им. За целта се установява забрана за изпускането на опасни вещества и се ограничава изпускането на вредни вещества. Въвежда се задължението там, където е необходимо, да се изгрждат пречиствателни станции за отпадъчни води. Забранява се депонирането на отпадъци и опасни вещества в места, откъдето може да възникне замърсяване на водите и др.
На всеки титуляр на разрешително за водоползване или ползване на водни обекти се предписват “индивидуални емисионни ограничения”. Те се актуализират на всеки три години от министъра на околната среда и водите или ръководителя на басейновата дирекция, в зависимост от това кой от тях е издал съответното разрешително.
Съгласно ЗВ, водите трябва да се управляват като общонационален и неделим природен ресурс на територията на цялата страна. То се извършва на две нива – на национално и басейново. На национално равнище, ограните за управление на водите са МС и министърът на околната среда и водите. На басейново ниво, управлението се осъществява от басейновите съвети и от ръководителитие на басейновите дирекции.
Съгласно ЗВ, МС приема Национална програма за опазване и устойчиво използване на водите.
По отношение на контрола за състоянието на водите, законът възлага на министъра на околната среда и водите да издава “методика за контрол на водните ресурси”. На ниво басейнови дирекции, контролът се изразява в наблюдение състоянието и правилната експлоатация на пречиствателните съоръжения за отпадъчни води, канализационните системи и мрежите за собствен мониториг на водите.
Друг нормативен акт, който има отношение към опазването на водите от замърсяване, е приетият през 2000г. Закон за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на РБългария. Чрез този закон е напревен опит да се решат три проблема от различно правно естество: 1. статут и режим на морските пространства; 2. използване и опазване на корабоплавателните реки; 3. управление на пристанищата и свързаната с тях дейност.
В общите разпоредби на закона е посочено, че една от основните му цели е да обезпечи опазването на морската и речната среда при корабоплаването. В същото време трябва да се предприемат мерки за поддържане на екологичното равновесие в морските пространства в Черно море, водите на река Дунав и българските морски и речни пристанища.
В първата част от закона са включени нормативни изисквания относно позването на морската среда от замърсяване. Във вътрешните морски води правната уредба се изчерпва с въведени изисквания спрямо корабите, снабдени с ядрени енергийни устройства. Те се подлагат на проверка от компетентните органи по отношение опазването на околната среда.
При уреждане режима на корабоплаване през териториално море, законодателят е преутвърдил международно признатия принцип за “правото на мирно преминаване”.
Прилежащата зона е единственото морско пространство, в чиито предели законодателят не е предвидил изисквания за опазването на морската среда от замърсяване.
В континенталния шелф законът прокламира осъществяването на “суверенни права” на РБългария и при опазването на естествените му богатства.
По отношение опазването на изключителната икономическа зона от замърсяване, законодателят е предвидил осъществяването на “изключителни права и юрисдикции” от страна на държавата. За опазването на живите морски ресурси в изключителната икономическа зона е предвидена забрана за изливане, изхвърляне или потапяне на опасни вещества и материали. От друга страна, МС може да забрани извършването на научни изследвания в тазо зона, когато е създадена реална опасност от нанасянето на вреди на морската среда. МС е органът, който има право да прецени дали да резреши /или не/ извършването на научни изследвания в континенталния шелф или изключителната икономическа зона, когато е създадена реална опасност от замърсяване.
В закона са посочени основанията за неправомерност на действия или дейности, които могат да доведат до увреждане на морската среда. Общото правило трябва да се разбира в смисъл, че се забранява изхвърлянето, изливането или потапянето на морското дъно от всякакви източници на вещества и материали, вредни за морската среда, морските живи ресурси и човешкото здраве. Когато става дума за вътрешни морски води или териториалното море, то в пространства е приложимо националното законодателство, защото те са част от територията на държават, върху която тя осъществява своя суверенитет. При нарушаване на екологични изисквания в континенталния шелф или в изключителната икономическа зона се прилагат норми и стандарти, предвидени в международен договор, по който страна е България.
В случаите на настъпило замърсяване в морските пространства на друга държава, законът предвижда окозването на правна помощ под формата на разпит на лица, проверка на документи или на техническото състояние на кораба, вземане на проби и др. Правна помощ от такова естество може да се окаже и по искане на държавата на значето, чийто кораб е допуснал замърсяването.
Във втората част от закона са предвидени отделни разпоредби за опазване на речната среда от замърсяване /всъщност става въпрос за река Дунав/.
В третата част на закона, с която се урежда режима на пристанищата. В едно от последните изменения и допълнения на закона са включени текстове, свързани със задължението за изграждане на пристащни устройства за приемане на твърдите отпадъци и отпадъчните води от посещаващите ги кораби.