68. Легати и фидеикомиси.

1. Заветите в римското право
Когато едно лице в римското право придобивало наследство, независимо по закон или по завещание, то ставало универсален правоприемник на наследодателя. То получавало имотите и вземанията на наследника, но също така и неговите задължения.
Римското право познавало обаче и такъв правен институт, по силата на който на едно лице се давало определено наследствено имущество, без това лице да се прогласява за универсален правоприемник на наследодателя и да бъде обременявано със заплащането на неговите задължения. Такова лице се наричало заветник, а разпореждането по случай на смърт, с което се оставяло на даденото лице определеното имущество – завет.
Заветите имали широко разпространение в римското право, особено по време на неговия разцвет. Могат да бъдат отграничени 2 вида завети: легати и фидеикомиси.


2. Легати
Легатите са по-старите завети, които могли да се учредяват само в завещанието на наследодателя при спазването на строго определена форма. Модестин дефинира легата като оставено със завещанието дарение.
По-късно легати можели да се учредяват и в отделни писма до наследника, кодицили, но само при условие, че в завещанието се споменава, че има такова писмо. Те могат да бъдат в полза само на римски граждани, и то само на такива, които са способни да наследяват по завещание.
Римското право познавало 4 вида легати:
1) legatum per vindicationem
Този легат се учредявал с думите “давам и завещавам”. Той създавал вещно право в полза на заветника. След смъртта на завещателя собствеността на завещаното преминавала направо в имуществото на заветника. Легатарят можел да предяви ревандикационен иск при отказ да получи завещаното му.

2) legatum per damnationem
Този легат се учредява с думите “да бъде осъден” и има облигационно действие: създава право на легатаря да иска от наследника да извърши нещо, например плащане на сума. Легатарят има срещу наследника личен иск – actio ex testamento.

3) legatum sinendi modo
Този легат се създава с думата “да позволи”, т.е. наследникът да позволи на легатаря да вземе за себе си нещо. Той имал същото действие като легата per damnationem, т.е. облигационно.

4) legatum per praeceptionem
Учредява се с думата “да вземе предварително”. С този легат, когато завещателят е назначавал няколко наследници, е могъл да разпореди само един от тях да получи нещо от наследствените имоти и само останалото да се разпредели между всички наследници. Има вещно действие.


3. Фидеикомиси
Фидеикомисите са завети, които са се появили по-късно от легатите. Те представлявали неформално учредени завети, които могли да бъдат направени както в завещанието, така и вън от него – без спазване на онези строги форми, които са характерни за легатите.
Първоначално фидеикомисите не са били задължителни и са се разглеждали като прости пожелания на наследодателя, които наследникът може да изпълни или да не изпълни. Фидеикомис означава именно “поверен на добросъвестността” на лицето, от което се е искало да го изпълни. Задължителната сила на фидеикомисите датира от времето на Октавиан Август.
Фидеикомиси можели да се правят в полза не само на римски граждани, способни да получават наследство по завещание, но и на други лица. За да бъдат правно задължителни обаче, фидеикомисите трябвало да бъдат направени от лице, което е способно да завещава.


4. Смекчаване на различията между легати и фидеикомиси
Постепенно във времето различията между легатите и фидеикомисите били смекчавани, докато при Юстиниан различията между тези два вида завети изчезнали напълно.
Смекчаването на различията станало в няколко направления:
- било прието, че легатът може да бъде правен вън от завещанието
- постепенно за възможността за получаване на фидеикомиси били въведени изисквания, аналогични на тези при легатите
- била смекчена формата на легатите – в следкласическото право те можели да се учредяват и без тържествени формули
При Юстиниан легати и фидеикомиси можели да се учредяват задължително пред петима свидетели. Те произвеждали винаги вещноправно действие, когато това е възможно, а ако е невъзможно (например завещана е вещ, която се оказва, че е на трето лице), създават задължение да се допълни завещанието на заветника, т.е. имат облигационно действие.


5. Законни ограничения на заветите
Завещателят в старото право е можел, като назначи някого за наследник, да учреди толкова големи завети, че за наследника да не остане нищо от наследството. В продължение на дълъг период от време тази опасност е била смекчавана с различни мерки, но окончателно решение тя намира в един плебисцит от 40 година пр. Хр. Той постановява, че лицето, което е назначено за наследник по завещанието, трябва да получи не по-малко от ¼ от цялото наследство (фалцидиева четвърт). Ако завещателят е засегнал тази четвърт, тогава заветите се намаляват пропорционално, за да се допълни тя.
Този плебисцит (lex Falcidia) се е отнасял само за легатите, а от времето на Империята – и за фидеикомисите.


6. Завети на наследство
И легатите, и фидеикомисите имали за предмет определени имуществени права от наследството. Римското право обаче познавало и такива легати и фидеикомиси, чрез които наследодателят оставял на заветника цялото наследство или част от него.
След сложно развитие на тези институти се стига до Юстиниановото право, където универсалният фидеикомисар на наследството се е третирал като истински наследник, но за редовния наследник се запазвала ¼ от наследството.


7. Придобиване на заветите
За придобиването на завета от заветника имат значение 2 момента:
1) Моментът, в който наследството се открива, а ако заветът е под условие, в който условието се сбъдва при открито вече наследство. В този момент заветникът трябва да е способен да придобива по завет. Ако умре след това, неговото право не се погасява, а преминава върху наследниците му.
2) Моментът на приемането на наследството, чрез който правото върху завещанието се е прехвърляло върху заветника.