66. Интестатен ред на наследяване.

1. Интестантно наследяване по цивилното право (Дванадесетте таблици)
Цивилното право установява 3 класи наследници:
1) първа класа (т.нар. “свои наследници”)
Това били лицата, намиращи се под властта на наследодателя (подвластните синове и дъщери, жената под манус, съпругата на умрелия преди наследодателя син, ако е била под манус, и т.н.)
Тези наследници придобивали наследството по право, без да има нужда да го приемат. Когато били от една и съща степен, наследявали по глава, а когато били от различни степени – по колена (внуците получавали частта от наследството, която би получил техният баща, ако би преживял наследодателя).

2) втора класа
Това бил най-близкият агнат на наследодателя. Той не придобивал наследството по право – за да стане наследник, трябвало е да го приеме.
Най-близък агнат е бил братът на наследодателя. Следващият бил чичото, по-следващият – братовчедът. Ако имало няколко агнати от една и съща степен – например няколко братя, те делели наследството по глави. По-близките агнати по принцип отстранявали по-далечните. Ако най-близкият агнат не приемел наследството, те не се предлагало на следващия по степен, а оставало вакантно.

3) трета класа
Това били гентилите – лицата, които принадлежали към рода на наследодателя.


2. Интестантно наследяване по преторския едикт
Постепенно на мястото на старата система на наследяване, установена от Дванадесетте таблици, се появила системата на наследяване по преторския едикт. Тя включвала 4 категории лица:
1) низходящи (либери)
В тази класа влизали всички низходящи на наследодателя, включително и еманципираните такива. Наследниците наследявали по глава, а ако били от различни степени – по колена.

2) легитими
В тази класа влизали наследниците по Дванадесетте таблици.

3) когнати
Кръвните роднини били призовавани само до 6-та, и по изключение до 7-ма степен. Наследството се деляло по глави. Дадената на тази класа наследници bonorum possessio не можела да се противопостави на цивилните наследници.

4) преживял съпруг(а)
Ако съпругата била в брак под манус, тя била призовавана към наследството на своя съпруг още с първата класа.

Преторските наследници не наследявали по право, затова те трябвало да потърсят наследството, което им предоставял преторские едикт. На всяка от четирите наследствени класи бил даван 100-дневен срок да приеме наследството. За родителите и децата на наследодателя срокът бил една година. Ако в дадения срок съответната класа не била потърсила наследството, идвал ред на следващата и т.н. Вътре в класата на когнатите призоваването също се извършвало последователно.


3. Интестантно наследяване по класическото, следкласическото и Юстиниановото право
Развитието на интестантното наследяване по време на класическия и следкласическия период се характеризира с все по-голямо зачитане на кръвното родство при определянето на наследствените класи. Следкласическото римско право се стреми да изгради интестантното наследяване изцяло върху кръвното родство и да преодолее различията между цивилното и преторското наследяване. Този процес обаче е затрудняван от вулгаризирането на римското право, което е особено осезаемо на Запад. Затова Юстиниан извършва една реформа в областта на наследственото право, закрепена в 2 новели (118 и 127). Тя определя 4 групи наследници:
1) низходящи
В тази категория наследяват законните низходящи на наследодателя и осиновените от него.

2) възходящи
Тук влизат майката, бащата, бабата, дядото, както и родените от едни и същи родители братя и сестри и децата на умрелите по-рано братя и сестри. Децата получават частта, която би се паднала на техния родител. Другите получават по глави (например при баща, брат и две деца от починал втори брат – бащата и братът по 1/3, на двете деца заедно пак 1/3, т.е. по 1/6). Ако наследяват само възходящи, най-близкият по степен изключва останалите. Ако възходящите са от една и съща степен, делбата става по линии (например при дядо по бащина линия и дядо и баба по майчина линия – ½ на първия и ½ на вторите двама, т.е. на тях се пада по ¼).

3) еднокръвни и едноутробни братя и сестри

4) останалите кръвни роднини без ограничение, като най-близките изключват по далечните


4. Интестантно наследяване на освободен роб
Интестантното наследяване на един освободен роб се различавало от интестантното наследяване на свободно родените.
Според Дванадесетте таблици, ако наследодателят не бил оставил “свои наследници” (heredes sui), наследявал го неговият патрон и агнатите му.
Преторското право дало на патрона възможност да наследява и в случая, когато наследодателят бил оставил свои наследници, но те не били негови кръвни роднини – например осиновен син или дъщеря. В такъв случай патронът получавал половината от наследството.
По преторското право патронът не се предпочитал единствено пред брата и сестрата на наследодателя.
По Юстиниановото право патронът наследявал освободения, който не бил оставил низходящи. Следвали низходящите на патрона, а после – когнатите му.


5. Защита на наследниците по закон срещу лишаване от наследство
По системата на римското право наследяването на завещание се предпочитало пред наследяването по закон, но свободата на завещателя да изключи напълно своите законни наследници от кръга на наследяващите го все пак била ограничена.
> ограничения на свободата на завещателното разпореждане в древното римско право
В древното римско право много често е бил назначаван един-единствен наследник, най-често един от синовете на наследодателя, като по този начин останалите подвластни са били лишавани от наследство. Завещателят обаче трябвало да обезнаследи поименно, изрично в своето завещание синовете си, а останалите “свои наследници” – общо. Ако в завещанието е пропуснато да бъде назначен или обезнаследен един син, то е нищожно. Ако са пропуснати дъщеря или внук, завещанието е действително, но към наследниците се прибавяли и пропуснатите.

> обезнаследяване по преторското право
Преторът предвидил, че трябва да бъдат обезнаследявани поименно не само heredes sui на наследодателя, но и всички други liberi от мъжки пол. Ако завещателят е пропуснал да назначи или да обезнаследи някое от лицата, които по едикта са имали право да бъдат вписани в завещанието, то не е било нищожно, но преторът давал на пропуснатия bonorum possessio на онази част от наследството, която му се падала по закон.

> законна част
Ако някой от наследниците бивал изрично обезнаследен, то той нямал вече никакво право върху наследството на наследодателя. За да бъдат защитени най-близките родственици на наследодателя от произволни обезнаследявания, в полза на най-близките му роднини била създадена т.нар. законна част, с която наследодателят не можел да разполага при своето завещание.
Съдебната практика на центумвиралните съдилища (по-късно на претора и императора) счела, че наследодател, който при наличието на най-близки родственици оставя чрез завещание цялото си имущество в полза на едно чуждо лице, постъпва против повелите на чувството за дълг към най-близките. Смятало се е, че такова завещание само по себе си е достатъчно за установяване на липсата на здрав разум у завещателя. Други доказателства не се искали и такова завещание било смятано за нищожно.
Завещателят можел да избегне възможността завещанието му да бъде обезсилено, като остави на най-близките законни наследници ¼ от онази наследствена част, която те биха получили при липса на завещание. Това е и т.нар. законна част. Наричала се е quarta Falcidia.
Правото на задължителна част са имали низходящите и възходящите на наследодателя. Братята и сестрите са имали право на такава част, ако наследодателят е бил назначил за наследник опозорено лице.
Ако завещателят в завещанието си без основателни причини не е оставил на лицата, които имат право на законна част тази част (1/4 от това, което биха получили по закон), то те са имали иска querella inoficiosi testamenti – иск, по който завещанието е било признавано за нищожно и към наследството са се призовавали законните наследници.
Юстиниан дал право на всяко лице, което има задължителна част, да фигурира в завещанието. Той също така увеличил задължителната част на 1/3 от законната, ако законната не е по-малка от 1/4 от цялото наследство, и на 1/2, ако законната част е била по-малка от 1/4.
Ако наследодателят не оставял в завещанието си нищо на лице, което имало право на задължителна част, то назначенията на наследници в завещанията били нищожни, обаче другите разпореждания – например освобождаването на роби в това завещание – запазвали действителността си.
Ако лицето, което има право на задължителна част, но е получило в завещанието нещо, което е по-малко от нея, това лице можело да иска от другите наследници да допълнят неговия дял до задължителната част.