9. Давност и екстрадация според Международното наказателно право.

(Давността при международни престъпления.Помилване,амнистия и реабилитация.)
Давността е важен институт на МНП. Прилага се във всички отрасли. Тя е материално правен и процесуален институт и определя времевите граници на правоотношенията. Според наказателното законодателство давността води до погасяване на наказателното преследване и наказателната отговорност. В гражданските състави съществува придобивна и погасителна давност. При наказателно-правната давност по същество тя е погасителна и лишава държавата да реализира наказателна отговорност и съответно наложеното наказание. Държавата губи правото си да осъществява наказателно преследване, тъй като всяко правоотношение има свое начало и край. Правната уредба на давността според МНП се съдържа в Конвенцията на ООН от 1970г. за неприлагане срока на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията срещу човечествата. В Римския статут давността се разглежда в чл. 29, който гласи, че „Престъпленията от компетентността на съда не подлежат на никаква давност”. Нашият НК – чл. 79, ал. 2 твърди, че престъпленията против човечеството не подлежат на давност. Този институт е уреден и в нашата К, чл. 30.
Екстрадицията е много важен институт за НП и МНП. Този институт е уреден в редица межд. правни актове и във вътрешното законодателство. В България е приет и е в действие специален Закон за Екстрадицията и т.нар. Европейска заповед за арест. 14
Този институт е форма за межд. сътрудничество в борбата с престъпността. Изразява се в предаване на лица от една държава на друга за извършване престъпление за съдене или изтърпяване на наказание.
Има две форми на екстрадицията:
активна – когато една страна моли друга за предоставяне на лица за съдене
пасивна – когато замолената страна предава лице за съдене на друга страна
Този институт в България съществува от 1935г.-1951г. В продължение на много десети-летия той не се прилага в България. Налице е по-точно пасивна екстрадиция. В по-новото ни законодателство – НК и НПК съществува забрана за предаване на български граждани на чужди държави за съдене. След присъединяването на България към Европейската конвенция за екстрадиция бяха направени някои корекции и се наложи нашето законодателство да се уеднакви с европейското. Европейската конвенция за екстрадиция се обнародва в България 1994г., а 1995г. влиза в сила. В съответствие с тези конвенции се прави изменение в НК към текста в чл. 4, забраняващ екстрадиция на български граждани като се добавя изречение и така чл. 4 от НК след направените промени гласи, че: „ НК се прилага към българските граждани и за извършените от тях престъпления в чужбина” ал.1 и ал. 2: „ Гражданин на Република България не може да бъде предаден на друга държава или на межд. съд за целите на наказателното преследване, освен ако това не е предвидено в межд. договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България”.
Според актовете на ЕС екстрадицията става задължителна.
Възможна е екстрадицията и на лица чужди граждани, но само в случаите когато има договор и този договор е ратифициран от България.
Разрешението за екстрадиция се дава само от съда, а искането за екстрадиция се прави от Министерството но външните работи.
Не се допуска екстрадиция ако е настъпила т.нар. абсолютна давност. В тази конвенция са уредени случаите, когато не се допуска екстрадиция:
когато престъплението от замолената страна се счита като политическо и има политически характер
когато екстрадицията е поради религия, раса, политически убеждения
важен е личният принцип: не се допуска екстрадиция за повторно деяние
не се допуска екстрадиция когато законодателството на молещата страна предвижда смъртно наказание, а законодателството на замолената страна не предвижда такова наказание
Екстрадицията е възможна съобразно договорен принцип. Поставя се въпроса обаче когато между две държави няма договор за екстрадиция на лица, замолената страна да ги екстрадира ли – това е възможно в изключителни случаи и само тогава когато не са налице основанията, които я изключват.
В рамките на ЕС екстрадицията е една постоянна дейност. Създава се раздел за осъдени лица и се регламентира производството по екстрадицията. Позната е екстрадиция чрез 3-4 държави. Според Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест, влязъл в сила от 04.07.2005г. и обнародван от 03.06.2005г. 15
Като предмет на този закон се определят условията и редът за осъществяване на екстрадиция, както и условията и реда за издаване и изпълнение на Европейска заповед за арест – чл. 1. Чл. 2 на този закон определя екстрадицията като предаване на лице, намиращо се на територията на една държава:
1. срещу което е образувано наказателно производство в друга държава или пред международен съд
2. което се издирва за изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода от съдебните власти на друга държава или от международен съд
3. на което е наложена от съдебните власти на друга държава или от международен съд мярка, изискваща задържане