8. Право на собственост. Нормативна уредба.

Право на собственост
Това е основното вещно право, абсолютно и неограничено, с уредба както в Конституцията, така и в някои закони. За първи път у нас е регламентирана със Закона за продаване, разменяване и експлоатиране на държавните недвижими имоти от 1891 г. ЗИС е приет по-късно, през 1904 г. Днес уредбата в Конституцията се съдържа основно в чл. 17. По силата на текста собствеността е публична и частна, като частната собственост е неприкосновена. Съдържа се и норма, която гарантира правото на собственост при наследяване. Липсата на ГП е довела до фрагментарност в уредбата – ЗС, ЗДС, ЗОС и други закони. Относно съдържанието на правото на собственост, правната теория  (с малки изключения) възприема класическата римскоправна доктрина. Собствеността и днес се възприема като съвкупност от три големи групи правомощия: право на владение, право на ползване и право на разпореждане. Дори някои съвременни норми да съдържат различна терминология, в крайна сметка нещата се свеждат до една от посочените три групи правоотношения. Такива текстове има в Глава II на ЗДС, както и ЗОС, в които се въвежда терминът „право на управление”. Това не е самостоятелно вещно право, а разновидност на правомощието на ползване от правото на собственост.

Право на владение – това правомощие се изразява във фактическата власт, която собственикът упражнява върху вещта. Тази власт може да се упражнява и от друго лице, което държи вещта за собственика. Макар и терминологическото правомощие да е идентично като фактическата власт владение, разликата е принципна. Правомощието владение е правоотношение и то не се прекратява със загубване на фактическата власт. Нещо повече, най-често посегателствата срещу правото на собственост имат за обект именно правомощието владение – чл. 194 НК. Със загубата на фактическата власт правомощието не се прекратява дори тази загуба да е за значителен период от време. Точно обратното, нарушеното владение е основание за завеждане на ревандикационен иск – чл. 108 ЗС, наричан още иск на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. Разбира се, за защита на правомощието владение собственикът може да ползва и владелчески искове.

Правомощието ползване – то се изразява в правната възможност собственикът да ползва вещта и да получава добивите от нея. Това правомощие не бива да се смесва с правото на ползване, уредено в чл. 56 и сл. ЗС. Собственика, за разлика от ползвателя, не е ограничен да използва вещта съобразно нейното предназначение. Нещо повече, той, ако намери за необходимо, може да промени и предназначението на вещта. Разбира се, тази промяна винаги се извършва в рамките на закона, като в някои случаи има установени стриктни правила. (напр. промяната на земеделска земя в неземеделска се извършва съгласно Закона за опазване на земеделските земи, а трансформирането на жилищно помещение в нежилищно - съгласно правилата на ЗУТ и ПУРНЕС)
Правомощието ползване, не се ограничава само до собственика на вещта. Той може да го предостави на друго лице било чрез учредяване на вещно право, било чрез облигационен договор. Обикновено това правомощие се свързва с фактическата власт, но тя винаги се упражнява за собственика.

Правомощието разпореждане – то е най-обемисто по своя характер. По силата на него собственикът може да загуби своето право. Когато се ограничава правото на собственост, най-често ограниченията имат предвид именно разпореждането.
С оглед на това правомощие законодателството дели сделките на две големи групи – сделки на управление и сделки на разпореждане. При вторите са поставени по-високи изисквания към субектите, които могат да се разпореждат. Нашето законодателство изкисква пълна дееспособност при извършване на разпоредителни сделки. Когато се налага разпореждането да се извърщи от непълнолетен е необходимо предварително разрешение на РС – чл. 73, ал. 2 СК. Обикновено разрешението се дава, ако сделката е в интерес на непълнолетния.