3. Владение. Видове владение. Държане.

Владение
Владението по изключение е дефинирано в нашия закон. Гражданското законодателство се дистанцира от дефинициите, изхождайки от латинската максима, че всяка дефиниция е опасна. Изключенито за владението се дължи на многовековната традиция, още повече че и  определението в чл. 68 ЗС е взаимствано от Римското право. Според закона владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Така владението е определено още в древността като използваният термин е „posesio”. Етимологията на думата показва, че тя се образува от термините „potus” и “sedere” („силен” и „установявам се”), което ще рече, че още от тогава владението се схваща като фактическа власт, а не правоотношение. Наложеният термин „posesio” се използва в много правни системи, а у нас теорията и практиката означават исковете за защита на владението като посесорни. Владението е изключително широко практическо положение и за това законът му отдава подобаващо място, а в теорията то се нарича още „преден мост на собствеността”. У нас подобна идея се съдържа в чл.373 ГПК, текст, който задължава съдебният изпълнител, когато налага възбрана върху недвижим имот да провери данните за правото на собственост. Ако няма сигурни данни за собствеността, се взима предвид владението към деня на възбраната, т.е. законът приравнява фактическата власт на вещно право.

Според определението владението включва два елемента:
1. Обективан елемент. Той се свързва с фактическата власт върху вещта. Нарича се „corpus posesionis” или само “corpus”. Обективният елемент има ярко изразена външна изява. Това е властта, която владелецът упражнява върху вещта. Могат да се владеят както движими, така и недвижими имоти. Този елемент се доказва лесно и законодателят му определя самостоятелно място. Фактическата власт може да се упражнява както от владелеца, така и от друго лице.
2. Субективен елемент. Той се изразява в държането на вещта като своя. Нарича се „animus posidendi” или само “animus”. Субективният елемент означава, че владелецът упражнява точно такива действия, които би извършвал и собственикът на имота. За разлика от обективния, субективният елемент е трудно доказуем, тъй като е част от психическия свят на субекта. По тази причина законодателят е установил в чл.69 ЗС една оборима презумция. Предполага се, че лицето държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Тази оборима презумция не само улеснява доказателството, но и разпределя доказателствената тежест в процеса. Разбира се, нейното присъствие не освобождава съда от детайлно проучване на действителната фактическа обстановка – ПП на ВС №6/1974 г. Наличието на субективния елемент има определящо значение за владението. С неговото отпадане владението се превръща в държане. Субективният елемент изисква извършването на действия, които по категоричен начин да доказват, че вещта се държи като своя. Това означава извършване на действия, които съответстват на определено вещно право. Най-често се владее правото на собственост. Това означава, че владелецът ще извършва действия аналогични на собственика. Възможно е обаче да се владее и ограничено вещно право – наричано в литературата „квазивладение”. При тази хипотеза владелецът извършва действия, които би извършвал и носителят на ограничено вещно право, например ползва имота като ползвател или строи като носител на право на строеж.
Субективният елемент е винаги личен. Той не може да се осъществи от другиго. Този елемент е налице и тогава, когато друг осъществява фактическата власт. Разбира се, доказването при тази хипотеза е много трудно, тъй като презумпцията в чл.69 няма да намери приложение.

Видове владение
Законодателството разграничава две големи групи владение – обикновено владение, наричано още недобросъвестно и добросъвестно владение. Тук отново се определя само добросъвестното,  като извън него остават хипотезите на обикновеното владение.
В закона владението еднозначно се посочва като индикация за вещно право върху имота. Освен това обаче законодателството съдържа специална уредба, която дава възможност на владението като фактическа власт да прерастне във вещно право. Законът намира за нормално една дълго упражнявана фактическа власт да се превърне във вещно право и това става по пътя на придобивната давност.

Освен тези две важни практически значения на владението, законът съдържа специални норми, които уреждат правата на владелеца за направените от него разноски за имота и подобренията в имота. Това е една специална уредба, което дерогира общия ред за недопустимост на неоснователното обогатяване, уредена в чл.55-59 ЗЗД.

Държане
Освен владението законът урежда в чл. 65, ал.2 ЗС една друга разновидност на фактическата власт – държането. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, което лицето не държи като своя. Става ясно от дефеницията, че при държането липсва субективния елемент. Тази липса най-често се демонстрира с действия от страна на държателя, които недвусмислено показват, че той държи вещта за другимо. Това може да бъде собственикът на вещта или владелецът. Макар и по-скромно по обем, държането има важно практическо значение, поради което се защитава от закона. Най-често срещаният държател е наемателят – лице, упражняващо фактическа власт, което показва, че държи вещта за друг чрез заплащането на уговорения наем. Такива са също влогоприемателят, залогодържателят и други.Липсата на субективен елемент поставя държателя в по-неизгодно положение от владелеца. Държателят не се ползва от специалния ред за реализиране на разноските, направени за съхранение на вещта или за подобрения. За него остава общият ред по ЗЗД. Същевременно държането, колкото и да е продължително не може да прерастне във вещно право.