1. Понятие, принципи и развитие на законодателството при устройството на теритоторията.

1. Устройството на територията е многостранна комплексна дейност, имаща за цел да установи правила и зависимости при организациране на опазването на околната среда. Нейната еволюция е част от биологичното и социалното развитие на всяка личност. Тази среда е едновременно граница и вързка между обществото и природата. Устройството на територията създава условия и по повод него се формулират различни правила (включително и юридически), защото то е отражение на двете същности на човека – като висше мислещо същество и като биологичен вид, който живее в обществено организирана система. Създава се изкуствена среда за нуждите на човека и като обществено, и като всише мислещо същество. Този процес е продължителен и непрекъснат. Той се нуждае от регулиране, от установяване на система от правила.
Всички процеси в обществото и промените в природната среда трябва да се съобразяват с двойствената същност на човека. Устройството на територията е насочено към възпроизводството на жизнената среда и цели да обхване всички елементи от съществуването на човека в обществото. Те могат да се обособят в три групи: живот, труд и отдих. По отношение на тях в обществото съществуват установени, но прменливи условия, показващи какви са материалните, културните и естествените изисквания на обществото. Целта е създаване на балансирана и устойчива среда, в която човек и общество могат да съществуват нормално и да задоволяват своите нужди.
Съществуват различни фактори, които влияят върху териториалното устройство. Те могат да се обособят в няколко групи: икономически, политически, географски и социално. В последните основно значение имат видът, структурата, характера и разпределението на населението. Като комплексна дейност териториалното устройство обхваща развитието на цялото общество и има разнообразни характеристики: 1) Икономическата характеристика дава представа за икономическите условия, при които се развива тази дейност и за икономическите аспекти на собствеността;
2) Политическата характеристика показва каква е политиката на държавата и общините в областта на териториалното устройство; 3) Юридическата характеристика показва какво представлява нормативната регламентация на тази дейност. Тук са уредени правните проблеми на собствеността, правомощията на системата от държавни органи, правомощията по планиране, строителство и контрол върху строителството.
Съществуват групи от условия, които влияят върху териториалното устройство. На първо място това са природо-географските фактори. Сред тях най-важен е релефът. Според специалистите в България има оптимално разпределение на територията. Почти по развно са разпределени ниските, хълмистите и планинските терени. Също така оптимална е и средната надморска височина – 470м.
Значение за устройството на територията имат минералните ресурси, водните ресурси, историческите фактори и нивото на развитие на науката и техниката.

2. Териториалното устройство се подчинява на определени принципи. Това са основните начала, които имат значение за всички аспекти от териториалното устройство: принцип на демократизма, на комплексността, на непротиворечивостта между държавните, общинскитеи личните интереси, на съчетаване на отрасловите и териториалните интереси, на балансираността.

3. Законодателството в тази област започва в първите години след формиране на новата българска държава. Отношение към тази материя имат различни нормативни актове.
Първият закон е Законът за благоустройството на населените места в Царство България от 1897 г. Той се отнася само до населените места, но независимо от това може да бъде оценен положително, тъй като с него се въвежда система за планиране. Това означава, че още тогава се възприемат плановете като оснобен вид юридически актове, с които по законов ред се закрепват предвижданията за развитие на населените места.
През 1941 г. е приет Закон за благоустройството на населените места. Той също се отнася основно до населените места. С него започва модерното градоустройствено планиране на населените места и на непосредствено прилежащата към тях територия.
През 1950 г. се приема Закон за планово изграждане на населените места. Положителното в него е това, че той регулира материята на устройството на територията като единна система, а не само за населените места.
През 1973 г. е приет Закон за териториалното и селищно устройство (ЗТСУ) и правилник към него. Този законодателен акт се оценява противоречиво в теорията и в съдебната практика. Той е приет, за да отговори на очакванията към тогавашната икономическа и политическа обстановка. С него се цели ликвидирането на частната собственост върху недвижимите имоти най-вече в населените места и замяната й с т.нар. „лична собственост”. В тези условия стопанската инициатива като икономическа, политическа и юридическа категория бива силно ограничена. Основният инвеститор (строител) на жилища е държавата. ЗТСУ влиза в противоречие с новите стопански условия и след новата Конституция на Р. България от 1991 г. е заменен със Закон за устройство на територията (ЗУТ) през 2001 г. Досега ЗУТ претърпява около петнадесет изменения.
Отношение към устройството на територията има и Законът за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР).