16. Право на ползване.

Правото на ползване спада към т.нар. класически вещни права. Генезисът е в РП като първоначално е възникнало като личен сервитут. По силата на този сервитут омъжената жена е можела да ползва вещи, тъй като едноличен собственик на имуществото е бил pater familias. По настоящем правото на ползване е познато на всички правни системи.
Правото на ползване у нас се урежда в ЗС. Отмененият ЗИС е уреждал право на ползване, право на употребление и право обитаване. В момента ЗС говори само за право на ползване.
Легалната дефениция е поместена в чл. 56, ал. 1. Според текста правото на ползване включва право да се използва вещта според нейното предназначение и правото да се получават добиви от нея, без тя да се променя съществено. Тази дефениция е възприета и от други правни системи, което дава основание на някои френски автори да считат, че това право включва всъщност две от правомощията на собственика: фактическата власт и използването на вещта. Идеята не може да се приеме безрезервно, тъй като ползвателят е значително по-ограничен от собственика:
1.той използва вещта само по предназначение;
2.при получаване на добивите няма право да променя съществено вещта (изключение от този принцип се съдържа в ГГЗ по отношение на добиването на полезни изкопаеми и инертни материали) .
Ето защо по удачно е да се говори за самостоятелно вещно право. Правото на ползване е лично. Съгласно чл. 56, ал. 2 ползвателят не може да отчуждава правото си. Тази разпоредба донякъде намалява икономическата стойност на правото на ползване като същевременно показва, че то се учредява с оглед на личността. До 1990 г. съществуваше особен режим на право на ползване, уреден в актове на МС и именно там се допускаше отчуждаване на правото на ползване. Учредява се както върху движими, така и върху недвижими вещи. Във втория случай с нотариален акт.
Върху ползвателя тежат всички разноски, свързани с ползването, включително данъците и другите такси. Той е длъжен да поддържа вещта в състояние, в което я е приел и да е върне на собственика при прекратяване на ползването. Освен това той е длъжен да направи опис при получаване на вещта. В противен случай се счита, че вещта е предадена в добро състояние и именно в такова следва да се върне на собственика. Освен това той е длъжен да застрахова вещта в полза на собственика и да плаща застрахователните премии. Законът допуска обаче да се уговори друго. Големите задължения на ползвателя се свързват с факта, че поначало правото на ползване се учредява безвъзмездно. От друга страна обаче, когато се касае за по-къс период от време страние прадпочитат да се сключи договор за наем.
Ползвателят не отговаря единствено за изхабяването на вещта, което се дължи на обикновена употреба. Той може да защитава правото си с вещни петиторни искове, но когато се касае за посегателство върху собствеността е длъжен да съобщи на собственика.
Поради личния си характер правото на ползване се погасява със смъртта на ползвателя, ако не е учредено за по кратък срок. Към тази хипотеза е приравнена прекратяването на ЮЛ, ако то е ползвател.
Друго основание за прекратяване е почиването на вещта. Член 59, ал. 3 ЗС съдържа основание за прекратяване, извлечено от ограничения характер на това вещно право. То може да се погаси, ако не се упражнява в продължение на 5 години. Терминът не е точен, тъй като вещните права не се погасяват. По-удачно е да се говори за прекратяване.
Особена хипотеза се урежда при прекратяване на ползването на земеделски имоти. Законът предвижда, че правото на ползване, дори и да се прекрати по-рано, ще остане в сила до края на текущата стопанска година.
Общият ред за прекратяване на правото на ползване е уреден в чл. 87 ЗЗД и ако се касае за ползване на недвижим имот договорът ще се прекрати по съдебен ред. Същевременно чл. 61 ЗС съдържа особена хипотеза за прекратяване на правото на ползване по съдебен ред. Законът има предвид такова използване на вещта, което застрашава последната с унищожаване или сериозно повреждане. Преди да се пристъпи към съдебното прекратяване, собственикът трябва да отправи предупреждение към ползвателя относно неправомерното ползване. С оглед на доказването в процеса това предупреждение трябва да бъде в писмена форма, като най-удачна е нотариалната покана. Едва след предупреждението се пристъпва към съдебното прекратяване.
Същата хипотеза е в сила и тогава, когато ползвателят нарушава съществено своите задължения или променя значително вещта.
Ползването върху държавни или общински имоти се урежда в ЗДС и ЗОС като максималният срок е 10 г. Правилата в ЗС се прилагат и за тези имоти, освен ако има специална уредба в другите закони.