11. Защита на правото на собственост.

Защитата на правото на собственост се урежда в различни клонове на правото. Най-обемна по своя характер е защитата, уредена в Наказателното право, където посегателствата срещу собствеността се въздигат в престъпни състави. Самият факт на престъплението не изключва възможността засегнатият собственик да непосредствено участие в процеса като граждански ищец.
Правото на собственост се защитава и от Административното право. Някои текстове, поместени в ЗДС и ЗОС по своя характер също представляват аминистраивна защита. Такъв е текста на чл. 80 ЗДС. Според него областният управител може да издаде заповед, с която се изземва вещ – държавна собственост, която се владее или държи без основание или с отпаднало основание или се използва неправомерно. Заповедта за изземването се изпълнява със съдействието на националната полиция. Лицето може да обжалва заповедта по АПК, но обжалването не спира изпълнението, освен ако съдът реш друго.
Правомощия, подобни на тези на областния управител са предоставени и на кмета за общината от ЗОС по отношение на общинската собственост.
Третият вид защита на собствеността се урежда в Гражданското право и тя е непосредствен обект на анализ от Вещното право. В ЗС са уредени няколко иска за защита на правото на собственост.
Първият от тях е този по чл. 108 и се нарича в теорията и практиката ревандикационен иск или ревандикация. По силата на този иска собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което е владее или държи, без да има основание за това. Този иска не се изсрочва с давност. В теорията се приема, че той е осъдителен иск, но се поддържа и друго становище (Живко Сталев), че тук е налице първоначалното, обективно, кумулативно съединяване на един установителен и осъдителен иск. Когато с иска се защитават вещни права върху недвижими имоти, той задължително се предявява пред онзи РС, в чийто район се намира недвижимият имот. Ищецът в процеса трябва да докаже своята активна легитимация, а именно, че той е собственик на вещта. Затова в процеса се предоставят убедителни доказателства за наличие на правото на собственост. По отношение на недвижимите имоти ищецът е облекчен от формалния характер на тяхното придобиване – нотариални актове и други писмени документи. В миналото като годно доказателство се е приемало само придобиването на имота по първичен способ. Ако ищецът се позовава на производен способ, то е следвало да докаже, че и неговият праводател е придобил на първично основание, но и ако там е налице производно основание, същото се отнасяло и за праводателя на праводателя и така, докато се посочи първично придобиване. Това се е наричало „пробацио диаболика” – дяволско доказване.
Днес, с еднаква тежест, се приемат както първичните, така и производните придобивни основания. Значително по-сериозен проблем е доказването на правото на собственост при движимите вещи. Причината е по принцип неформалния характер на придобиването. Практиката допуска всякакви доказателства, включтелно и свидетелски показания. Могат да се приемат и косвени доказателства като като касови разписки, гаранционни карти, стига от тях да се установява, че именно ищецът е собственик на вещта.
Пасивната легитимация също е тежест на ищеца. Именно той трябва да докаже, че ответникът е лицето, което владее или държи вещта, без да има основание за това.
Срещу предявения иск може да се направят няколко групи възражения:
I. Вещно правно възражение
1.Ответникът може да възрази, че е продобил вещта по давност. Наистина ревандикацията не се погасява, но изтичането на давностния срок води до приобиването на владяната вещ от ответника. В миналото Законът за давността е предвиждал погасяване на ревандикацията именно в срока на дългата давност. В момента в ЗС няма такова правило, но разпоредбите на чл. 79-86 ЗС недвусмислено показват, че с изтичането на давностния срок предявяването на ревандикацията може лесно да се блокира.
2.Ответникът може да възрази, че упражнява фактическата власт върху вещта по силата на придобитото от него ограничено вещно право, например правото на ползване или правото на строеж.
3.Ответникът може да възрази, че упражнява правото на задържане на имота по чл. 72, ал. 3 ЗС.
II.Обигационно правни възражения
Ответникът може да възрази срещу ревандикацията, че държането на имота се осъществява въз основа на сключен договор. Най-често това е договорът за наем, но може да е договор за влог, дори лизинг (финансов лизинг).
Фактически е невъзможно да се изброят всички договори, даващи право на едни лице да държи вещта. Същественото обаче е доказателствената тежест. Именно ответникът трябва да докаже наличието на договора и неговото действие между страните.
III.Процесуални възражения
Тези възражения най-често се свеждат до пороци в исковата молба. Такава е хипотезата на ненадленожно предявен иск. Ответникът възразява, че той нито владее, нито държи вещта. В миналото се приемаше, че ревандикацията е акт на разпореждане, поради което искът следваше да се предяви от двамата съпрузи или всички съсобственици. Не предявяването на иска по този начин бе основание за процесуално възражение. Тълкувателно решение № 91/1974 ОСГК прие, че предявяването на иска по чл. 108 ЗС е акт на обикновено управление, поради което може да се предяви от един от съсобствениците или от единия съпруг.
Уважаването на иска по чл. 108 става с осъдително решение, което има не само сила на присъдено нещо, но и изпълнителна сила. С решението съдът осъжда ответникът да предаде владението и отстъпи собствеността. Въз основа на това решение се издава изпълнителен лист. Движимите вещи се предават на ищецасобственик, а при недвижим имот се извършва въвод във владение.

Друг иск за защита правото на собственост е негаторния иск. Той е уреден в чл. 109 ЗС. По силата на закона собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. С тези искове се защитава не само нарушено владение, но извършване и на други действия, които пречат на собственика. Нарушенията могат да имат различни форми.
Възможно е това да бъдат твърдения на едно лице, че притежава ограничено вещно право върху имота и по този нарин да се смущава собственикът. Нарушенията могат да се изразят в периодични действия спрямо имота, които пречат на собственика. Те могат да водят и до създаване на нови състояния в имота, неприемливи за собственика. В зависимост от характера им, собственикът може да прибегне до различни негаторни исковеза защита.
При първата група нарушения се използва негаторен установителен иск. Чрез него собственикът отрича, че другото лице има права върху имота. Този установителен иск трябва да се разграничава от установителния иск за собственост по чл. 97 ГПК. Искът по ГПК винаги е положителен.
Срещу нарушенията от втората група установителния иск няма да е достатъчен, за да осигури ефикасна защита. Ето защо собственикът има на разположение негаторен осъдителен иск за прекратяване на нарушенията срещу имота. С този иск се осъжда лицето да прекрати действията като заедно с иска може да се съедини и иск за обезщетение за претърпените загуби.
Срещу третата група нарушения собствениът има на разположение също негаторен осъдителен иск за прекратяване на действията и вдигане на направените състония. Той също се съединява с иск за обезщетения.
Казаното за активната и пасивната легитимация при ревандикацията ще важи и при негаторните искове. Същото се отнася и за правилото по чл. 83 ГПК. Осоеното при пасивната легитиация е да се установи, че вследствие на извършените действия собственикът не може да упражнява сове право.
Въз основа на казаното, негаорните искове могат да се определят като вещно-петиторно искове, с които собственикът на един имот иска да се установи правото му на собственост и на тая основа да се установи, че ответникът не притежава претендираното от него вещно право върху имота или да се осъди да престане да извършва определени действия спрямо имота, или (и) да отстрани и премахне създадените вече състояния в същия имот и по този начин да го възстанови в предишното му положение.
Ревандикацията и негаторните искове са родова категория. С тях се защитава не само правото на собственост, но и останалите вещни права. Те могат да се предявяват и между съсобственици, както и между собственици и носители на ограничени вещни права, например ако титулярът на правото на строеж се ползва от земята повече от необходимото собственикът може да предяви негаторен осъдителен иск.
В чл. 109а ЗС е уреден един специфиччен иск за защита на правото на собственост. Нарича се иск за определяне на граници. Този иск има за обект само недвижими имоти. Той се упражнява тогава, когато съществува неопределеност на границите между недвижимите имоти. Практиката приема, че искът е неприложим по отношение на недвижимите имоти, чиито граници са определени с влязъл в сила подробен устройствен план, вследствие на което тези имоти са придобили статут на УПИ. По силата на иска се определят граници само между съседни имоти. Активната легитимация е както при ревандикацията, а пасивната се отнася само за собственици на съседни имоти. Много често този иска преминава в ревандикация.
Освен посочените в ЗС искове, собственикът има на разположение и установителния иск по чл. 97 ГПК. Решението, постановено по такъв иск се ползва само със сила на присъдено нещо. Правният интерес е сравнително ограничен. По дефиниция с този иск се цели да се установи едно право. Въпреки това съдебната практика счита, че с установителния иск за собственост може да се прекъсне придобивната давност по силата на чл. 116 ЗЗД и по този начин собственикът да защити правата си.