5. Класическите доктрини за интелектуалната собственост и днешното състояние.

1. Теория на възнаграждението. Още от самото начало, когато са се давали привилегии на изобретателите, възникват силно прагматичните доктрини, които можем да наречем теория на възнаграждението.
1.1. Основната концепция е, че щом авторът е вложил много сили, средства, имущество, талант и т.н. той заслужава съответната награда, а именно защита на неговото изобретение. Понеже авторът е проявил някакво творчество, подлага имуществото си на риск и т.н., не може да предостави изобретението свободно на манифактурите. Тази теория личи в много съдебни решения.
1.2. Като основен аргумент срещу тази теория се изтъква фактът, че съдилищата са преценявали кога авторът е трябвало да бъде възнаграден и кога не, не се удължава срокът на патента (защо да се издава патент отново, след като книжарят веднъж е бил възнаграден).
2. Теория на разгласяването (отнася се основно до изобретенията).
2.1. Тя възприема основното положение на теорията на възнаграждението и казва вярно, че му благодарим на автора или на изобретателя, но се поставя въпросът защо: защото е измислил своето творение или защото е разпространил тази информация по начин да е достъпна на всички вещи в тази област. Изобретателят има две възможности: да пази в тайна, но друг може да узнае и да патентова, или да патентова. Никой не е длъжен да патентова, но ако изобретението не се патентова, то не получава защита. Първата теория не е вярна: възнаграждава се не за изобретяването, а за разгласяването - изключителното право се получава заради разгласяването. Това е сериозна поправка на първата теория и разрешава много проблеми - на произведението се дава нужната грасност, за да бъде защитено.
2.2. В началото на появата на тази теория тя е засягала и авторското право (сега само изобретението и патента). В Англия книгите също е трябвало да бъдат регистрирани подобно на изобретенията.
Във връзка с тази теория изобретателите са били наричани “учители на нацията”. Но тук отново същественото е “нация”, защото в международен план техните изобретения не са имали защита, защото разгласяването е станало само в съответната страна.
3. Проприетарна теория.
3.1. Според нея правата на авторите и на изобретателите също са собственост и то най-истинската и неотчуждаемата. Тази теория възниква по времето след Френската революция, като върху нея има съществено естественоправно влияние - в собствеността са ниждали закрила на личността, затова прибавят към видовете собственост и интелектуалната собственост. Тази теория е следствие от поставянето на първо място на проблемите на личността.
3.2. Най-сериозният аргумент срещу тази теория е въпросът, защо, след като и тук става въпрос за собственост, не се прилагат законите за собствеността (във Франция се създават три закона, отделни от закона за собствеността). От неосезаемия характер на нематериалните блага идва и противоречието с вещното право – собствеността не е изключителна, а само абсолютна (без да смятаме изключителната държавна собственост), собствеността не е ограничена във времето (при интелектуалната собственост след известно време има преминаване в публичното пространство), а и при интелектуалната собственост не може да има съсобственост, делба, придобиване по давност и т.н. Разликите с правото на собственост са много повече от приликите. Във вещното право правата са абсолютни, а в облигационно са относителни.
1) Проприетарната теория е правилна до такава степен, че правата са по същия начин като вещните абсолютни, но териториално ограничени обаче - не спрямо всички субекти, а срещу тези на територията на страната (може обаче по силата на международни конвенции да бъдат зачитани и извън границите на страната).
2) Авторските права са изключителни - друг със същото право няма (не може друг да има права върху търговската марка, върху роман). Трябва да бъдат изключени всички останали субекти - не може да се даде обикновено абсолютно право. Изключват се другите субекти от подобни права или претенции. От изключителността на правата обаче произтичат определени ограничения: граници на правомощията за свободно използване, ограничения относно територията и времето (за вещното право ограничение по време няма; при интелектуалната собственост след изтичане на срока всеки може да се ползва).
От проприетарната теория е останало “собственост”. Съмнително е дали собствеността е интелектуална (напр. географски указания).
4. Отделен вид права. Йозеф Колер - немски учен от края на ХIХ в. Колер издава през 1900 г. “Учебник по немско патентно право” в която излага теорията, лансирана малко по-рано от белгийския учен Едмон Пикар, че правата върху нематериални блага са различни от вещните, те са права sui generis.
5. Доктрина за право на клиентела. Френският учен Рубие създава доктрината за право на клиентела. За него няма особени права от марки, патенти, авторство, а за автора има право на клиентела, т.е. лица които ще използват неговите изобретения, ще четат произведенията му, и никой друг няма право да му я отнема. Въпросът е дали има право върху тази клиентела. Писателят има право на клиентела, но тогава извън интелектуалната собственост има фактическа клиентела - адвокатът, лекарят и други имат фактически клиентела: никой не им гарантира, че ще имат клиенти.
6. Теория на стимула. Основава се на разпоредбата от Американската конституция, че Конгресът насърчава със закони изобретателите като им дава временни и изключителни права върху техните писания и полезни изкуства. Ключовата дума тук е насърчава (стимулира), която като че ли не се отнася за тези, които вече са изобретили, а тези които за в бъдеще ще измислят нещо ново. Това, че нещо вече се закриля и не може свободно да се използва е основание да се измисли нещо, което е по-съвършено и не е защитено. Това е във връзка и с теорията на Фон Хайек и неговия ученик Шумпетер за динамичната конкуренция.
7. В България по-време на социализма е имало възнаграждение за авторите, но друг стимул е нямало заради плановата икономика. Сега 70 г. след смъртта на автора се запазват авторските права (post mortem auctoris). Защо правото се запазва 70 години след смъртта, по-логично е да се запазва 70 години от създаването си. Случаят е казуистичен и произлиза от Англия и многото наследници на писателя Удуърт. В Германия през 1965 г. се решава да се създаде фонд, който да използва средствата от издаването на произведенията след смъртта на автора; първоначално срокът 50, а после 70 години. Фондът спонсорира млади автори и по този начин ги стимулира. Идеята не е успешна. Друга възможност е авторските права да се упражняват от определени организации (осребряващи организации), като всеки път трябва да се иска разрешение от тях за използването на правото (напр. пускане на песен, която е хит). Тези организации събират такси, от които правят отчисления за автора. По този начин обаче няма конкуренция, защото има твърдо определени цени за всеки вид музика. Прави се сериозна критика на теорията на стимула откъм сроковете.