42. Политически режим. Демокрация и диктатура. Видове диктатура

На атрибутивно ниво държавата съществува като форми, определени в теорията като форми на политически режим или само като политически режим.

Нееднозначността на категорията “форма на държавата” води до различни критерии за обособяване на формите на политическите режими.

Първият опит да се класифицират формите на политическото управление е дело на Аристотел. Той извежда 3 двойки форми на управление според числеността на управляващите, които дели на правилни и неправилни в зависимост от целите и резултата от осъществяването на властта. Така Аристотел дели формите на управление според 2 критерия: кой управлява и как управлява.

Въпросът кой управлява се отнася до формата на държавно управление, макар че числеността днес не е определящ за нея критерий. Очевидно е това, че управлението, осъществявано от един човек, обуславя структура на държавни органи и взаимоотношения между тях различни от тези необходими и присъщи на управлението от мнозинството.

От Аристотел е останало делението на формите на управление като монархия и република (политея). По отношение на политическия режим Аристотел прилага не количествен, а етичен критерий – добро или лошо управление (за него политиката е практическа етика). Съчетаването на критериите и обединяването на двата вида различни форми на държавата, което прави Аристотел, поражда множество противоречия в концепциите на съвременните теоретици.

Донякъде определена яснота в съотношението между форма на държавно управление и форма на политически режим въвежда И. Кант. Той разграничава форма на власт и форма на управление. С оглед на субекта на властта той различава автокрация, аристокрация и демокрация, а като форми на управление определя републиката, където съществува разделение на властите, и деспотията, където то липсва.

Властта е средство за установяване на социална организираност. Управлението е дейност по осъществяването на властта. То е дейност, която се състои в използването на властта като средство. От тази позиция управлението на държавно организираното общество се характеризира по три линии: цел, резултат и начин на осъществяване.

Целта на всяко държавно управление е постигане и поддържане на организираност в общността. Дори и теоретично не можем да допуснем съществуването на управление, което да дезорганизира обществото. Анархията, като форма на пълно самоуправление на индивидите, е утопия.

Резултатът от държавното управление се оценява в зависимост от преследвания интерес от управляващите. Те могат да използват властта с оглед на обществените интереси или с оглед на частни интереси.

Същността на управлението се разкрива най-пълно чрез начина, по който се осъществява властта. Властта може да се използва по два начина: като средство за интегриране на обществените отношения или като средства за структуриране и интегриране на обществените отношения.

Държавната власт е политическа власт. Тя се реализира от политически субекти, което обуславя и политическия характер на управлението: то е политическо управление, то е политически режим.

Формите на политическия режим са начините за постигане и поддържане на социалната организираност посредством държавната власт, с оглед определени интереси, чрез интегриране и/или структуриране на обществените отношения.

Съществуват 2 форми на политическо управление със свои разновидности. Това са демократичен политически режим (демокрация) и диктаторски политически режим (диктатура).

В своя идеален (теоретичен) вид демокрацията е осъществяване на държавна власт чрез насочване и обединяване на обществени отношения, установяване на необходимото единство в тях чрез съчетаване на личната свобода с обществените интереси. Диктатурата е нейно отрицание.

Първият принцип на демокрацията е разделяне на обществото на частна и публична сфери, на гражданско общество и на публична общност. Обособяването на двете сфери има смисъл и реално, когато се гарантира свободата на гражданското общество, когато в неговите рамки свободно се структурират отношенията между индивидите и техните общности. В този смисъл демокрацията предполага свободно от държавна намеса гражданско общество.

Като сфера на частните интереси гражданското общество винаги е реалност, присъща на държавно организираното общество, но при диктатурата то е политически несвободно.

Несвободното гражданско общество е “отворено” за политическа намеса. Там управляващите структурират присъщите части отношения, налагат императивен модел на тяхното протичане. “Частното” съществува относително и във всеки момент може да премине в “публично” било с акт на произвол (тирания), било на законово основание (тоталитаризъм). Личните, семейните, имуществените отношения в несвободното гражданско общество са обект на интервенция от страна на управляващите (диктатура).

Политическата обвързаност на несвободното Гражданско общество се проявява и в това, че самото му съществуване е производно от съществуването на политическата държава. Ликвидирането на политическата самостоятелност на държавата води и до ликвидиране на нейното гражданско общество.

Началото на демокрацията се свързва с Античността, но в разглеждания план древната демокрация (Гърция, Рим) по същество е диктатура на общността, която кореспондира с диктатурата на определена група (олигархия) или едно лице (тирания, монокрация), съществували през Средновековието.

Действителното начало на демокрацията се поставя в Новото време с признаването на естествените права на човека, на неговата лична автономия и на свободното гражданско общество като сфера на тяхното проявление. Свободното гражданско общество е “свободно” от политическа опека, от намеса на политическото управление в кръга от частни обществени отношения.

Буржоазната държава признава естествените права на човека на всеки индивид. Като носители на тези права хората са равни помежду си. Затова свободното гражданско общество включва всички индивиди. Същевременно правата се разглеждат като естествени, произтичащи от самата природа на човека, затова те са вечни и неотнемаеми.

При диктатурата обратно на демокрацията естествените права на човека не се признават. Те се игнорират за да се осигури неограничената намеса в обществените отношения. В някои случаи диктаторските режими признават права на гражданина, които като политически публични права се използват за легитимиране на управлението. Тоталитарният режим, осъществяван като “диктатура на пролетариата”, замества естествените права с концепцията за октроираните (дарените) права.

Вторият принцип на демокрацията е разделянето на публичното пространство, на публичните отношения на политически и неполитически. При демократичния политически режим държавният апарат в основата си е организиран и функционера неполитически. Държавните служители заемат длъжностите си съобразно изискванията за компетентност, а не по политическа принадлежност. Те са лоялни единствено към интересите на общността, съотносими с предмета на тяхната служба, а не към една или друга политическа сила.

Едновременно с това, но без да се покрива с държавния апарат, съществува политическа система. Тя включва политическите субекти и част от държавните органи, които са политически обвързани. Политическата проекция върху определени държавни органи се използва за да се отчете изразената политическа воля на гражданите, а не за установяване на партийност на държавния апарат.

Обратно е при диктатурата. Там публичната сфера е изцяло политизирана в разглеждания план. Държавният апарат се изгражда и действа като политически субект. Той е политически (партиен) апарат и затова като цяло е основна част от политическата система. Служителите се назначават по политическа целесъобразност и осъществяват дейността си като вид политическа дейност.

Демокрацията призна свободата та политическите отношения като израз на “борбата” на идеологии, институционализирани в политически субекти (партии, политически движения). Свободата на идеите е гарантирана чрез невъзможността една идеология или отстояващата я партия да се утвърдят като държавни – единствени или наложени на цялата общност.

Демокрацията е невъзможна без политически плурализъм. Неговата същност не е в числеността на партиите, а в свободата да се формират те и в свободното съревнование между различните идеологии, във възможността обществото да избере само кой политически модел да осъществява.

Демокрацията приема човека като носител на разум и свободна воля за ценност. Поради това при демокрацията политиката се установява като сфера на формулиране и отстояване на рационални идеи за устройство на държавното общество. Ето защо демокрацията изключва религиозните общности и институции от политическия живот, не допуска вярата да се използват за политически цели.

При диктатурата често липсва масова идеология. Вместо това има масова психология, основана върху определен манталитет.

Съществен признак на демокрацията като политически режим е установената свобода на структуриране на отношенията: междуличностни и междугрупови, частни и публични, политически и неполитически. Тази свобода не е абсолютна. От една страна обществената организираност налага нейното ограничаване съобразно обществените интереси. От друга страна чисто публичните (неполитически) отношения – административни, финансови, процесуални и пр. отношения се определят (структурират) от държавата. Законовият им израз дава основание да ги разглеждаме като средство за защита на социалната свобода, а не като произвол или насилие. Те са и израз на обединяващата, интегриращата функция на държавата спрямо общността съобразно възприетите общи ценности.

Диктаторският политически режим се характеризира със задължително структуриране и интегриране на обществените отношения. Диктатурата налага императивно модели както на частните, така и на политическите отношения. Както при демокрацията свободата не е абсолютна, така и при диктатурата не е абсолютна несвободата. Разграничаващият критерий си остава начинът, по който се използва властта – за интегриране на обществените отношения или за тяхното подчиняване на политическото управление.

Практическото поведение на управляващите е многообразно и води до теоретично формулиране на множество разновидности на двете форми на политическия режим. По-лесно се оказва да обособим видове диктатура, отколкото видове демокрация.

От конституционноправна гледна точка демократичният политически режим бива пряка или представителна, парламентарна и президентска, конституционна и неконституционна и пр.

От общотеоретична гледна точка демократичният политически режим бива реална и формална демокрация.

Реалната демокрация е относителна завършена форма. Относително, защото тя съответства на обществения прогрес и се развива, усъвършенства заедно с него. Прогресът няма предел, няма предел и демокрацията. Завършена, защото носи теоретично изведените по-горе белези на идеалния демократичен модел, съответстващ на съвременното състояние на развитите общества.

Формалната демокрация предполага посочените по-горе белези, възприема изложените принципи, но в един или друг аспект ги нарушава. Така се променя нейното съдържание и тя съществува реално само като външна форма, като формална демокрация.

Формалната демокрация се характеризира с най-малко 3 признака, които могат да съществуват поотделно или кумулативно.

Първо, при нея държавната власт се използва за неограничено ограничаване на свободата на гражданското общество. Това се изразява в ограничаване на някои естествени права.

Второ, формалната демокрация може да се изрази в използването на властта за обслужване на частни интереси на лица или групи близки или ориентирани към управляващите лица. В този случай в някаква степен се върви към автократичен режим, при който властта се възприема и използва като благо, а управлението – като облагодетелстване. Когато управляващите използват властта за обслужване само на своите частни интереси, се стига до “бонапартистки” режим. Политическите сили са трансмисия към формиране на политическия компонент на субекта на властта. Управляващите са политически обвързани с определена политическа сила, която представляват. Когато се установи баланс между противоположните политически сили, управляващите могат да се “откъснат” от тях и да управляват единствено в свой интерес, в интерес на бюрократичния държавен апарат. Така Наполеон е използувал равновесието в силите между републиканци и роялисти за да управлява в свой интерес.

Трето, до формална демокрация се достига и при политизиране на държавния апарат. Подмяната на управленския апарат с назначаването на политически съмишленици дори и без необходимия ценз, води до партийно монополизиране на публичната власт и в крайна сметка до автократизъм. Още по-краен вариант е политизирането на роднинска, приятелска, семейна и пр. база, включването в управлението на приятелски, братовчедски и пр. кръгове. Това прави държавата “шуробаджанашка” (З. Стоянов).

Диктаторският политически режим се проявява в 3 разновидности: тирания, тоталитаризъм и авторитаризъм.

Тиранията е диктатура, основана върху произвола. Тя е позната още от Древността. Може да се осъществява от 1 лице или група лица. Тя се характеризира с 2 признака.

Първо, тя е властване без закони, тя е произвол. Тиранията е власт над законите (за разлика да речем от монархията, която е властване на 1 лице в рамките на законите). Волята на тиранина е закон. Типичен пример е ситуацията в Русия след 1917 год., когато основен източник на правото става “пролетарското самосъзнание”.

Второ, тя е перманентно насилие. Безконтролната власт на тиранина се защитава срещу всички. Тиранията не структурира обществените отношения, тя ги ограничава, изключва като недопустими част от тях. Тираните не определят норми на живот, те просто го отнемат. Тиранинът непрекъснато воюва срещу своите – реални или предполагаеми – съперници. А те виждат врагове във всички, особено в преуспелите на някакво поприще. Те осигуряват подчинението на другите като ги принуждават да се страхуват. Тиранинът няма приятели, той има само врагове. Най-големите врагове са сред най-близкото му обкръжение (напр. битката срещу “врага с партиен билет” при социализма).

Тоталитаризмът е легална еднопартийна диктатура, основаваща се на определена безалтернативна идеология (това е водещият признак).

Бенито Мусолини определя тоталитарната (фашистката) държава като държава, в която има тоталитарен ред, тоталитарно управление, една единствена партия, единна обща вяра, икономическа и политическа дисциплина.

Идеологията като форма на общественото съзнание винаги е съществувала и ще съществува. Всяка идеология като форма на теоретичен обществен модел има право на съществуване. Всяко политическо управление почива върху определена идеология.

Идеологическата обвързаност на тоталитаризма го характеризира както с избраната идеология, така и с начините на нейното възприемане и налагане.

Тоталитарната идеология се характеризира с това, че претендира да замени социалните закони с нови, със свои, които да бъдат наложени “отгоре” чрез политическата власт на държавата.

Поддръжниците на тоталитарната идеология я възприемат като единствено правилна, единствено истинна и я обявяват за научна. Така например ленинско-сталинисткият вариант на марксизма се определяше като наука (научен комунизъм), докато идеологията и науката винаги са били две различни форми на общественото съзнание.

Възприетата тоталитарна идеология се налага на обществото като служебна. В името на абстрактното общо добро тя се налага като единствена общ (тотален) и задължителен за всеки идеологически модел. Държавният апарат го въвежда и контролира като структурира всички обществени отношения съобразно него. Правото легитимира идеологията и служи като средство за тоталното й практическо въплъщение.

При тоталитаризма за разлика от тиранията има законност. При тиранията свободата е несигурна, при тоталитаризма тя е отнета чрез законите. При тоталитаризма индивидът няма автономна сфера, няма независимост, няма частен личен живот.

Единната идеология се налага от единствена партия. Тя осъществява единно политическо ръководство. Тоталитарният политически модел налага партията да бъде йерархически структурирана и така широко разклонена в основата си, че да покрива всички параметри на човешката дейност. Партията винаги се ръководи от 1 човек, чиято непогрешимост се извежда от тази на партийната линия и той се превръща в безалтернативен вожд и в крайна сметка – в диктатор. Той се обгражда с близки хора, с които управлява съвместно. Така властта придобива олигархически характер.

Партията съществува и властва благодарение на идеологията и затова предприема всички мерки за да я защитава. Всеки компромис с идеологията е гибелен за тоталитарната партия. Тоталитарната идеология жертва индивида в името на общото благоденствие на отделна част от обществото (германска нация, работническа класа и пр.). Партията пази своите идеологическа принадлежност като ограничава достъпа до нея, като се проверяват кандидатите за членство и пр.

Защитата на идеологията се осъществява чрез контрол върху информацията и комуникациите чрез система от служби и звена, организирани в отделно ведомство – “Държавна сигурност”. Това е апарат, който осигурява сигурността на идеологията и на партията.

Защитата се осъществява не само чрез наблюдение и контрол, но и чрез репресия. Гоненето на политически противници е закономерен белег на тоталитарния режим. Светът се представя за черно-бял и “лошите” трябва да бъдат унищожени. Въвежда се и категорията “потенциални врагове”. Това са хора, които нямат обективно някое качество – произход, класова принадлежност, занятие, образование, - което изглежда съмнително на партията.

Авторитаризмът е диктатура, осъществявана еднолично или от група лица, без самостоятелна идеология, поддържана на основата на съответен манталитет.

Авторитарният политически режим може да се осъществява от един “вожд” като личен режим (ген. Франко в Испания) или от група лица (военната хунта на полковниците в Гърция през 60-те години на ХХ век). Възможно е авторитарен режим да се осъществява от една партия. Такива са някои национални партии в бившите колониални държави.

Авторитаризмът за разлика от тоталитаризма допуска ограничен политически плурализъм.

При авторитаризма неговите политически носители не получават властта си чрез вот от избирателите, не са обвързани с тях, не са отговорни пред тях. Тези носители са несменяеми. Те се сменят само чрез сила, но най-често се сменя само властващата група, но не и формата на режима.

Авторитаризмът не се провежда на базата на определена идеология, не се провежда на базата на политическа програма. Авторитаризмът се легитимира само чрез смяна на предишното управление. Авторитарните властници защитават само своята власт, а не идеология. Те бранят статуквото чрез определено законодателство. Идеологията мобилизира масите чрез партията за определена политическа активност. Авторитарните режими разчитат на апатията, пасивността и покорността на масите.

Характерна особеност на всеки авторитарен режим е заместването на идеологията с манталитета. Идеологията е продукт на теоретично мислене, интелектуална концепция, система от идеи. Манталитетът е начин на мислене и възприемане на света, ненормиран и непостоянен. Манталитет е явление от масовата психология. Той се изгражда като послушание и политическо покорство.

Авторитарните режими носят белезите на старите олигархии и се проявяват в 2 разновидности: светска (военна хунта, партокрация) и религиозна (йерокрация) – като в Иран, Афганистан при талибаните и пр.