34. Правни субекти, гражданство. Териториално върховенство, ограничения до минимум

Самостоятелен правен субект е и държавата. Държавата е носител на общите интереси и затова получава правосубектност. Последната се простира в 2 правно регулирани сфери. Първо, държавата е правен субект по вътрешното национално право. В този план тя има частноправни и публичноправни права. Второ, държавата е субект и по международното право. В това си качество тя е страна по международните договори и притежава и упражнява изключителни суверенни права върху някои обекти – континенталния шелф, радиочестотния спектър и др.

Действието на държавата като правен субект почива върху правна презумпция. Реално правомощията на държавата се осъществяват от нейните държавни органи.

Качеството правен субект позволява на всички индивиди и на някои колективи да участват в право регулираната сфера на обществения живот като носители на установени субективни права и задължения.

По отношение на лицата действието на правото се проявява и в установяване на качеството “гражданин”. Политико-правната принадлежност на човека към държавата го прави неин гражданин. Гражданството е многоаспектна политическа публично-правна връзка между индивида и държавата. Съдържанието на тази връзка включва групи права и кореспондиращи им групи задължения за двете страни. Така напр. гражданите има право да участвуват в учредяването на държавната власт, във формирането на органи, които да я реализират, в управлението на държавата, в контрола върху държавните органи. На свой ред държавата в лицето на държавния апарат следва да охранява личността на всеки гражданин вътре и вън от страната, да носи юридическа отговорност за причинените о нея вреди на гражданите, да зачита личната автономия на гражданите и пр.

Гражданството е необходимата връзка, която на практика може да съществува усложнено или да липсва. От тази гл. т. лицата биват: граждани (патриди), лица с двойно гражданство (бипатриди) и лица без гражданство (апатриди).

Особеното, което характеризира държавата на субстанционално ниво от страна на държавата е нейното териториално върховенство. Териториалното върховенство е проекция на държавния суверенитет вътре в страната. Границите на територията са граници на действие на държавната власт, на нейния империум. Упражняването на държавната власт на цялата територия на държавата се определя като териториално върховенство.

Властта на държавата се простира върху всички лица на нейната територия. Националното право действа както по отношение на гражданите, така и по отношение на чужденците, намиращите върху територията на държавата.

Изключение от този принцип представлява института на имунитета. Имунитетът е установено от правото ограничение на неговото действие спрямо някои лица във връзка и за времето, през което те изпълняват определени служебни функции. Имунитетът се налага в случаи, по ред и в предели определени от правото.

Преобладаващо място и значение има имунитетът по наказателно право. Международното право въвежда още имунитет по данъчно, митническо, административно право. То също така признава и дипломатически привилегии.

У нас наказателен имунитет има народните представители, президента, вицепрезидента, членовете на Конституционния съд и магистратите.

Имунитет по международното право е установен спрямо различни категории дипломатически служители.

Законите на държавата действат и по отношение на нейните граждани, намиращи се на територията на друга държава.

Възможни са случаи на ограничаване на териториалното върховенство на държавата от страна друга държава. Това става по 2 линии: чрез координация и чрез субординация с друга държавна власт. В първия случай са известни няколко форми: кондоминиум, капитулация, международен статут, екстериториалност и пр. Във втория случай има 2 форми: окупация и мандат.

Кондоминиумът е установено от международен договор състояние на упражняване на власт от няколко държави върху една територия. Така напр. България, Германия и Турция след Първата Световна Война са управлявали Добруджа.

Капитулациите се установяват също в международен договор и се изразяват в правото на една или няколко държави да упражняват административна и съдебна власт спрямо своите граждани, пребиваващи на територията на санкционираната с капитулации държава. Типична държава на капитулациите е Османската империя през ХІХ век. Така по чл. 8 от Берлинския договор от 1878 год. е било и в България.

Международният сервитут е временно ограничаване на някои дейности на държавата, които тя по начало е суверенна да осъществява, като укрепване на военни обекти, увеличаване на армията, режим на корабоплаването и пр. Типичен пример в чл. 29 от Берлинския договор.

Институтът на екстериториалност има своето начало в старото азилно право. В съвременните условия сградите и прилежащите им територии на посолствата на чужди държави и на други обекти (военни бази и пр.) по силата на една правна фикция се приемат за част, която е извън територията на местната държава. На това основание върху тези обекти действа чуждата държавна власт.

Окупацията се изразява в разполагане на военни части на чужда държавна територия и въвеждането чрез тях на извънреден военен режим. В последно време в резултат на хуманитарните интервенции се достига до окупация, която няма завоевателен, а умиротворителен характер.

Мандатът е въведен с чл. 22 от Пакта за Обществото на народите и се възпроизвежда впоследствие и от Устава на ООН. Мандатът е административно управление на определена територия в интерес на социално-икономическото развитие на местното население. Тази територия и това население не стават част от държавата-мандатьор. Държавата-мандатьор се определя от ООН и се отчита пред нея. Т. напр. през 1947 год. СА получават мандат да управляват Маршалските острови, който продължава до 1991 год.

Обстоятелството, че държавната власт има върховенство в територията е общоприето и неоспоримо. Териториалното върховенство се признава и спрямо обекти, които се намират извън границата на държавата, като кораби, самолети, дипломатически мисии, дипломатически автомобили и пр.

Трябва да се прави разграничение между територията като пространствено измерение на държавната власт и земята като ресурс (обект). Територията е елемент на субстанцията на държавата. Една от спецификите на държавата като правен субект е тази, че тя е териториална общност. Върховенството на държавната власт върху индивидите се опосредства от територията, то е териториално върховенство. Принципът за единство на територията изразява запазването на субстанцията на държавата. Нарушаването на единството на територията, като отнемане на части от нея по какъвто и да било начин, е равнозначно на разрушаване на държавата. По същия начин стоят нещата и ако се допусне отстраняване или премахване на части от населението. Държавата като правен субект не може и не бива да прави нито едното, нито другото.

По отношение на земята и другите вещни права върху нея, държавата като правен субект е носител на право на публична собственост (dominium) и наред с другите правни субекти – на право на частна собственост. Публичната собственост обслужва обществения интерес, тя е патримониум на цялото общество, частната собственост е включена в гражданския оборот.

Връзката между държавната власт и територията се проявява във формирането и осъществяването на регионално самоуправление. Всяка държава има свое вътрешно административно-териториално деление на различни нива. У нас това са общини и области. В зависимост от приетата структура се изгражда и системата от местни органи на власт и самоуправление.