20. Държавен суверенитет

1. Държавен суверенитет
Терминът “държавен суверенитет” е широко използван в международното право. В съвременния свят нациите са организирани в държави и официалните политически отношения се установяват между държавите чрез съответните държавни органи. В този смисъл международното право определя държавата като изразител на самостоятелна воля и я признава за носител на държавен суверенитет. Признатият на държавата суверенитет принадлежи на съставляващата я общност.
В международното право суверенитет се признава на всяка държава.

От гледна точка на международно-правната доктрина държавният суверенитет се изразява в независимостта на всяка една държава от другите държави. Посочената независимост се изразява в призната свобода на действие на държавата в международните отношения. Същевременно тази свобода не е безгранична. Свободата на действие на всяка държава следва да се осъществява с оглед суверенитета на другите държави. Държава, която наруши чужд суверенитет, се обявява за агресор и спрямо нея ООН има право да предприеме възпиращи мерки – употреба на сила срещу нарушаването на нечий чужд суверенитет.
Държавният суверенитет се проявява и в признатата възможност на всяка държава да определя самостоятелно своята вътрешна и външна политика.
Немалка част от своите задачи съвременната държава не може да реализира самостоятелно, извън международното сътрудничество. Ето защо, в голяма степен съвременните държави са интернационализирани, т.е. взаимосвързани. Поради това суверенитетът на държавата не може да се разглежда като неограничено “волевластие”. Той не е абсолютен, а относителен. Абсолютната независимост е практически невъзможна.

2. Граници на държавния суверенитет
Трябва ли да има граници необходимата обвързаност на една държава с други държави и как това ще се отрази на държавния суверенитет?
България има определен опит в тази насока. Тя е била обект на две конструкции, развити теоретично в концепциите за:
фактическата зависимост
В международната литература се поддържа схващането, че фактическата зависимост не води до нарушаване на суверенитета. Тази теза обаче е приемлива само при условие, че се определи граница на зависимостта. В противен случай на практика може да се стигне до ликвидиране на суверенитета. Заслугата на “пионер” в тази насока принадлежи на Тодор Живков – на 2 пъти той предлага България така тясно да се свърже със СССР, че на практика да се превърне в съветска република. Това означава България да се лиши от своя национален и държавен суверенитет, да престане да съществува като самостоятелна държава. Въпросът за фактическата зависимост довежда и до криза в българо-руските отношения през 1997. Повод за конфликта формално стават цената и условията за доставка на природен газ за и през България. В действителност руската страна в лицето на нефтодоставчика се опитва да наложи икономическа обвързаност, която да има политически резултат. “Газпром” се опитва да наложи политически модел, при който да не позволи на България да има каквото и да било правителство, което да не е контролирано от Русия. Ето защо спорът касае пряко суверенитета на България.
доктрината “Брежнев”
Известна е още като концепция за “относителния суверенитет”. Според нея тогавашните социалистически държави са обединени в една социалистическа общност и всяка от тях запазва своя суверенитет, но над суверенитета на отделната държава стои суверенитетът на социалистическата общност. Така “общностният суверенитет” е абсолютен, а държавният – относутелен. Всяка социалистическа държава е свободна и суверенна доколкото не нарушава суверенитета на общността.

Според доктрината на “хуманитарната интервенция” държавният суверенитет може да бъде накърнен и в името на общочовешките интереси, общочовешките ценности. Някои държави, поотделно или във военен съюз (алианс) са се самоопределили за страж на тези ценности и ги налагат силово на други държави.
Разширяването на ЕС безсъмнено отново ще постави въпроса за границите на държавния суверенитет.