16. Формиране на съсловната общност и държава. Х-ка на съсловния тип държава

През Средновековието като исторически период, обхващащ времето от V в. от н. е. до ХVІІ в. от н. е. се формира и съществува втория исторически вид етносоциална общност – народът, структуриран социално като съсловно общество и организиран политически в съсловна държава.

Преходът от племе към народ е закономерен и бележи историческия прогрес на етноса. Той е етнически процес на обединение и сливане (асимилация или амалгамация) между разноплеменните групи. Има и процеси на разделяне на етноса, но прогресът е в и чрез обединяването, а не чрез разделянето.
Преходът от племенна към народностна общност е процес на обединяване на разноплеменния етно-социален организъм.

Обективно с течение на времето полиетническата племенна общност се превръща в народност. Обединяването на две племена е възможно, ако завоевателите трайно са отседнали върху завладяната територия и ако двата етноса са на еднакво стъпало на общественото развитие. Сливането е по-леко осъществимо при присъединяването. Роби и господари не могат да формират една народност. Трябва да се махне робството за да може да започне етнообединителния процес.
Типичен пример е създаването на българската народност, образувана чрез обединяването на 3 етноса – траки, славяни и българи.
Първият обединяващ фактор е общия език – старобългарския, говорим и писмен. Това става през края на ІХ и началото на Х век.
Вторият обединяващ фактор е общата религия – християнската, приета през 865 година. Това води до формирането на обща духовна култура на български език.
Третият фактор е общата територия, обединяваща пространствено индивидите като принадлежащи към една държава и поставени под едно управление. Границите на българската народност съвпадат с държавните граници при царуването на Симеон І (893 -927 г.).
Четвърти обединяващ фактор са общите нови социални норми – канонически и правни.
Всички тези фактори имат етноинтегриращо и етнодиференциращо действие. Те обединяват българския народ и го разграничават от другите племена и народи.
Формирането на българската народност води до въвеждане в употреба на народностното име българи. По-късно с българи се обозначават всички поданици на държавата. После обозначава принадлежността към българския народ.

Сливането между племената елиминира етнообединяващата и етноразграничаващата роля на кръвната връзка. Кастовата (племенната) ендогамия е преодоляна. С формирането на народностната общност вътрешното деление на свои и чужди отпада.
Етническата хомогенност поставя в криза предишното структуриране на общността, където “чуждите” покриват стопанската функция. Значи трябва да се увеличат приходите от “своите” производители. При ниската степен на развитие на средствата за производство това може да стане само посредством диференциране на собствеността. Появява се нова стопанска единица – семейството, индивидуалното семейно стопанство. Тя стои редом със старата стопанска единица – селската община.
Този начин на осигуряване на стопанската функция се отразява негативно върху управленската, особено върху защитата на общността. Нарастването на интезитета на стопанския труд намалява броя на воините. Производителите не могат да бъдат пълноценни воини, да бъдат защитници на народа. Получава се нова социална недостатъчност в управленската сфера.
Затова се променя характера на войската. Създава се постоянна войска от тежко въоръжени конници, която компенсира намалената численост на армията с оглед отпадането на опълчението. Но издръжката на професионалните воини е твърде скъпа. Затова владетелят започва да разпределя и да отдава отделни участъци земя на военачалниците. Издръжката на воините престава да бъде централизирана или оставена на самите тях, а се прехвърля за сметка на предоставените им служебни владения. Това са т. нар. бенефиции в Западна Европа и прония в Източна Европа. Тези служебни ленове стават формата, в която се осъществява новото структуриране на производствената и на управленската групи, като производствената дейност се поставя в служба на управленската чрез територията.

Управленската функция се осъществява чрез йерархична съподчиненост, производна от териториалната зависимост. Срещу предоставените служебни ленове, ползователите стават васали на владетеля, подпомагат го военно. Взаимните права между страните (сюзерен и васал) се установяват с договор, скрепен с клета за вярност. По същество това е договор за наем на труд. Правоотношението има служебен характер. Васалитетът става форма на структуриране на управленската група в съсловното общество.
Владетелят предоставя служба, а не власт. Това е доразвитие на пребандата. Васалите остават служители на сюзерена. Но задълженията им не се заповядват, а се налагат с договор.
Срещу службата, която поема, васалът има право да получи издръжка. Тя е под формата на служебно плодоползване на определена територия. Неговото реализиране налага феодалността като форма на функционална зависимост на производствената и управленската групи.

Териториалната основа на установената функционална зависимост въвежда често изследователите в заблуждения. Грешно се интерпретират 2 категории – земя и собственост.
Неправилно се приема, че владетелят отдава на васала в ленно владение земя. Владетелят всъщност предоставя територия. В границите на тази територия васалът получава и земя, от която само част е негов личен имот, негов личен домейн.
Предоставянето на територия на васалите има за цел осигуряване на материалната издръжка на воините. Две са формите за осигуряване на тази издръжка: селаните обработват собствения поземлен участък на феодала безвъзмездно, като той получава пряко благата (ангария) и селяните обработват своята собствена земя и дават част от получените блага за издръжка на феодала (рента).
Така васалът получава издръжка от своята земя и от своята територия. Той има 2 вида права: върху земя и върху територия.
През Средновековието правото на собственост се схваща като вид фактическа власт. Оттук се смесва власт върху земята (собственост) и власт върху територията (служебна власт). Политическата власт не почива върху собствеността. Феодалът не е собственик на територията.
Правният режим на територията е различен от правния режим на земята. Територията се отдава на васала с договор за служба и той поражда служебно правоотношение, а не имуществено. В рамките на територията (феода) земята запазва вещноправния си режим. Селяните, общините и феодала имат свое право на собственост върху земята в рамките на феода.

Отношенията между феодала и селяните също има служебен, а не вещноправен характер. Селяните си имат свое право на собственост. Те дори се оземляват, защото при затворения натурален характер на стопанството едрата поземлена собственост не е ефективна.
Стопанското производство изисква два ресурса: земя и работна сила. Те се съчетават, като селяните се закрепостяват към земята. Закрепостяването е обвързване на производствените фактори (земя и работна сила) с територията.
Закрепостяването дава израз на новото структуриране на народностната общност. Предоставянето на територия поражда териториална връзка между него и населяващите я производители. Тя е служебна зависимост.
Заедно с преразпределянето на територията се преразпределят и закрепостените към нея производители. Така се запазва привързването на стопанската функция към управленската.
Прехвърлянето всъщност е не на собственост, а на правото да се получава издръжка от тази територия. Прехвърля се ползата, а не собствеността. Но понякога се прехвърлят и конкретни отделни имоти – гори, ниви, пасища и пр. С тях се увеличава личния домейн на васала.
Подобно е и положението при комендацията, чрез която отделна община доброволно с цел получаване на закрила присъединява територията си към подвластната територия на някой могъщ феодал без с това да променя характера на собствеността.
Феодът е институция на служебни права върху определена територия с принадлежащото й население.
Отношенията между феодала и селяните не са вещно-правни. Селяните не са арендатори на чужда земя. Те имат функция на обвързани производители.
Процесът на централизация на държавата през късното Средновековие доказва това. Той се извършва чрез отнемане на служебното ползване, на издръжката на васалите от страна на владетеля. Отнема им се само служебната власт върху територията, а не личните им имоти.
Същото е и положението на крепостните. Отмяната на крепостничеството не ги превръща в собственици, а само в свободни, независими и неподвластни на феодала хора.

Постепенно наложената служебна власт в територията се допълва чрез разпределяне и преразпределяне на публичната власт в нейните граници. Владетелят прехвърля върху васалите управленски дейности, като утвърждава техни имунитети – военен, финансов и съдебен. Феодалът започва да осъществява и публични права, присъщи на държавата. Сеньориите се превръщат в “държави в държавата”.

Важна стъпка към окончателното структуриране на съсловното общество е наследяването на бенефиция. Наследяването включва целия комплекс от права на наследодателя. Всички те формират съдържанието на една феодална власт, която се наследява и не може да бъде отнета от сюзерена. Така получилите самостоятелност по отношение на владетеля, васалите се обособяват в съсловие.

Съсловието е затворена социална група, формирана на професионален признак, която се самоорганизира и самоуправлява чрез собствена корпоративна власт.

Първо и определящо по значение е воинското съсловие.

Самостоятелно място в народностната общност заемат религиозните институции. Религията е в основата на духовния живот на обществото. Още в древността започва отделянето на производствената и управленската дейност от дейността по духовното възпроизводство на човека. С отпадането на кастовите различия, религиозните институции поемат в свои ръце цялостното духовно развитие на общността. В Европа тази функция е съсредоточена в ръцете на Християнската църква.

Първоначално издръжката на духовенството се поема от християнските общини. След приемането на християнството за официална религия постепенно се изгражда вътрешната йерархична структура на църквата, съпътствана с осигуряване на нейната издръжка чрез налагане от държавната власт на повсеместен натурален данък в полза на духовенството.

С утвърждаването на васалитета, владетелите и отделните сеньори въвеждат института на църковната инвеститура, т. е. създават се васали-духовници, които осъществяват религиозната дейност в рамките на владението.

Производителите се принуждават да осигурят издръжката на духовенството, т. е. възниква ново служебно обвързване. Духовниците получават привилегии и имунитети и се отделят от миряните. Вътрешната йерархия и каноничен ред обособяват духовенството в съсловие. Така в социалната структура се появява още една група – духовенството, иззело духовно-социалната функция на обществото.

В своя завършен вид функционално-организационната структура на народностната общност включва две големи обособени социални групи – производители и съсловия. Управленската функция се осъществява от първото съсловие – рицарството; социлно-духовната – от второто съсловие – духовенството. Стопанската дейност се осъществява от производителите. Социалната достатъчност се поддържа чрез отношения на служебна зависимост спрямо съсловията, установена на териториална основа.

Властовият ред в завършената съсловна държава се опира на две линии – централизация и децентрализация. Централизацията се основава на военната йерархия. Владетелят е върховен военачалник, а осигуряването на воини е задача на васалите. Осъществяването на защитната дейност дава израз на централизираната власт.

С предоставянето на имунитети и привилегии, владетелят прехвърля част от своите управленски правомощия на съсловията, което води до децентрализация на властта. Те упражняват самостоятелна публична власт в своите територии.

Същевременно различните дейности, които осъществяват светските и духовни феодали допълнително диференцират тяхната служебна власт. Административната дейност се осъществява от рицарското съсловие, данъчната и съдебната дейности се разпределят между рицарите и духовенството, фискалните правомощия следва правата върху територията, съдебните – характера на социалните отношения.

По своята същност тази “феодална власт” е господство, което съсловията осъществяват спрямо крепостните селяни. Това не е харизматично господство. То почива върху трансформиралата се служебна защита в лична принуда спрямо населяващите територията производители.

От друга страна децентрализацията на властта се проявява в самоуправлението на съсловията. Всяко от тях създава свой властови ред, установен чрез договори (рицарите) или църковни канони (християнството). Съсловията са йерархично организирани.

Така в съсловната държава се формират няколко властови реда. То съществува под формата на “полиархия”, където господството е разпределено между няколко различни титуляри. Т. е. налице е своебразно “разделение на властите”, количествено разделение на върховната власт.

Посочената многостепенна и разнородна структура на управление е неефективна и нетрайна. Постепенно се преминава към унифициране на властовия ред посредством централизиране на управлението за сметка са свободата на сеньорите. Първа стъпка в тази насока в Западна Европа е установяването на съсловна монархия. Завършек на този процес е абсолютната монархия.

Децентрализацията на властта в съсловната държава обуславя партикулизма на правовия ред. Феодалното право е сбор от обособени правни системи, всяка от които налага отделен правов ред. Съсловната структура се поддържа чрез разслоен и привилегирован (неравноправен) правов ред.

За разлика от кастовия ред, съсловният правов ред налага обща правосубектност. Всички членове на обществото са субекти на правото, но са с отчетливо неравна правоспособност. Т. напр. крепостните не са субекти на публичното право.

Редът във воинското съсловие се определя от общ морален кодекс, създаден въз основа на традициите. Служебните отношения в това съсловие се конкретизират с договори.

В духовното съсловие отношенията между духовниците от различен сан, както и техните служебни функции са подчинени на установен от църковните канони ред.

Наред с това Църквата налага своята юрисдикция и върху отношенията между миряните в различни области: брак, наследство, отношение към култа, някои престъпления и пр. Църквата дори се занимава със санкциониране на правонарушения. Нормативната уредба на тези отношения се включва в предмета на каноническото право. Поради официалния характер на църквата то има общозадължително действие, но съществува като квазиправо, тъй като няма държавен произход.

Отношенията между членовете на селската община и отношенията между феодала и селяните се уреждат от обичайното право. То има местен произход и особености. Феодалите непрекъснато се опитват да го променят в своя полза, което води до множество селски бунтове.

Действието на официалното право – законодателните актове на владетеля – е ограничено. Същинска законодателна дейност се появява едва при абсолютната монархия.