12. Теории за същността на държавата

1) Характеристика
В хода на историческото развитие на познанието за държавата се формират различни теории, обясняващи нейната същност.
Тези теории могат да се разделят на три основни направления:
1) социално – то търси обяснение на държавата като вид социална общност;
2) властническо – търси обяснение на държавата като властническа общност;
3) юридическо – търси обяснение на държавата като юридическа общност.
Има и други теории, които търсят обяснение на държавата и го изграждат върху основата на различни социални или духовни дадености или пък на базата на отделните проявления на държавата. Така например представителите на историческата школа в правото (Савини) обясняват държавата като реализация на народния дух, Хегел – като образ на нравствената идея; социал-дарвинистите (Конт, Спенсър, Гирке) – като определен природен организъм.

Държавата всъщност е форма на самоорганизация на конкретен етно-социален организъм и това налага разграничаване от идеите на социал-дарвинизма.
Социал-дарвинистите считат, че еволюцията е всеобщ процес, който важи с еднаква сила както за природата, така и за обществото.
Човешката общност наистина е социален организъм, под което разбираме първична форма на нейната самоорганизираност. Факторите, които обединяват етноса, са социални, а не биологични. Неравномерното развитие на етносите се дължи не на биологични, а на социални различия. Естественият подбор в природата е неприложим в обществото.

Често се приема, че държавата е институционализирана управленска структура, която “налага” реда. Държавата е самостоятелна структура спрямо общността. Всъщност установяването на официалния ред е еманация на управленската функция и поради това възникването и съществуването на държавата се обективира чрез управленския апарат. Но държавата не се свежда до апарата. Институциите на държавата не създават реда, а го поддържат. Те са част от него.
Дихотомията “гражданско общество – държава” е условна и показва не отделянето на държавата от обществото, а възможността на съвременното общество да влияе върху определянето на реда, върху своята самоорганизация. Ако държавата се свежда до управленските институции, то тогава държавната власт се явява частна власт на държавния апарат, а държавната собственост – негова частна собственост.

2) Теории
Най-старата социална теория е патерналистката, изложена от Конфуций. Според него държавата е едно голямо семейство. Отношенията в държавата били като тези в семейството. Владетелят изпълнява ролята на бащата, а поданиците – задълженията на децата.

В древна Гърция Платон и Аристотел също обясняват държавата като социална общност. За Платон държавата е структурирана общност от хора. Неин определящ признак бил особената й организация. Организираността на държавата трябвало да осигурява вътрешното разпределение на необходимите й дейности като отделна автономна общност. Хората са различни по характер – мъдреци, воини и пр., затова те изпълняват различни функции в държавата.
Аристотел поставя началото на патриархалната теория за държавата. Според него държавата е общност от семейства, която осъществява своята социална цел като се самоуправлява. Той отделя управлението като политическа сфера и го обявява за достояние на гражданите. Те формирали политическата общност, която не съвпада със социалния субстрат на държавата.

През Средновековието най-значимата социална теория е тази на Данте Алигери. Той обяснява държавата като съзнателно организирана общност. Трябвало да има световна държава, която да обедини цялата човешка общност за да няма войни и насилие.
Утопистите също създават теории за държавата, принадлежащи към групата на социалните. Т. Мор, Т. Кампанела, Фр. Бейкън и др. обясняват държавата като човешка общност на ограничен, откъснат и изолиран от света човешки колектив.

През Новото време социалната характеристика на държавата се комбинира с други нейни характеристики.

Властническите теории обосновават същността на държавата посредством съществуващата държавна власт. Те водят своето начало от бого-властническите (теократичните) концепции. Тези концепции биват езически, християнски, ислямски и пр. Общото за всички тези теории е това, че те приемат за основание на властване на държавата (владетеля) авторитета на някое божество. Хората дължат подчинение на Бога в границите на създадената от Бога негова подвластна общност – държавата.
През Възраждането оригинална властническа концепция излага основоположникът на модерната политическа наука Николо Макиавели. Според него държавата е политическо състояние между властващи и подвластни. Държавата била определен политически ред, производен от характера на властващата група. Властта определя реда, без който няма държава. Но властта не е дадена от бога, а е отношение между отделните групи в общността. Така държавата се явява човешка общност, организирана и подчинена на политическа (частна, групова) власт.

Т. Хобс също има властническа концепция за същността на държавата. За него тя е изкуствено създадено колективно тяло, чиято същина е в установената абсолютна власт върху индивидите. От една страна те се отказват от естествените си права за да получат защита от държавата, а от друга – остават напълно подчинени и безправни на олицетворяващата я власт.

През ХІХ век се формират две нови властнически теории, които получават широка популярност – расовата и класовата.
Представители на расовата теория са Малтус, Спенсър и много други. Най-ярък неин привърженик е австрийския социолог Лудвиг Гумплович. Според него расите са неравностойни, битката между тях е развитието на човешкия род. По-силните завладяват по-слабите. По-силната група е малобройна, организирана, войнствена, интелектуално извисена и може да господства над по-слабата, по-многобройна, неорганизирана и пр. етническа група. В хода на историческото развитие племената се сливат, формират се народите, но те носят белега на своето расово начало, остават неравностойни. Борбата между расите продължава като борба между държавите.
Класовата теория за държавата се създава от Маркс, Енгелс и Ленин. Според нея с появата на собствеността обществото се разделя на две класи – експлоататори и експлоатирани. Държавата е инструмент, машина за насилие, в ръцете на експлоататорите за да господстват над експлоатираните. Само при безкласово общество държавата ще може да отмре.

Най-старата юридическа теория за държавата е патримониалната. Тя обяснява държавата чрез правото на собственост. Владетелят се приема като титуляр на фактическата власт върху територията и населението. Държавата е патримониум на владетеля. Според Макс Вебер патримониалната концепция обяснява фактическото положение при всички древни държави. С тази теория в древността масово са обяснявали държавата. В Западна Европа тази теория е наложена от германския император Фридрих Велики през 12 век.

Цицерон е създател на друга юридическа теория за държавата. Според него държавата е публично-правна организация.
През ХІV в. юридическа теория за държавата създава и Марсилий Падуански. Той извежда правото като конститутивен елемент по отношение на държавата. Преди правото (законодателството) няма държава.

По време на абсолютната монархия държавата намира юридическо обяснение като правно отношение. Обективна основа за формирането на тази теория дата многобройните договори между кралете и дворянството. Държавата се обяснява като ред от правни отношения. Най-известен поддръжник на тази теория е Уилям Блекстън.

През буржоазните революции се формира естествено-правната школа, чиито представители (Русо и др.) обясняват държавата чрез юридическите институти “субективно право” и “договор”. Водени от своя разум индивидите търсят защита на естествените си права, като ги трансформират в юридически субективни права. За целта сключват договор, с който създават държавата. Чрез тази договорна теория властта приема юридически измерения. Понастоящем се говори за т. нар. обществен договор между управляващи и управлявани.

През ХХ в. Х. Келзен създава своята теория за държавата като правов ред. Според него държавата като предмет на юридическата наука следва да бъде разглеждана само откъм юридическите си измерения. Държавата не била правен субект. Държавата не била творец на правото. Правната наука е нормативна наука и затова за разлика от идеологията не можела да оправдае нещо съществуващо. Държавата е социално образувание, действие на един принудителен ред. Този принудителен ред е правният ред и следователно държавата е един правов ред. Самият правов ред, установен чрез система от правни норми, се нарича държава. Така науката за правото е и наука за държавата.

Понастоящем съвременното държавознание приема, че държавата е юридически субект. Държавата се самоконституира като колективен правен субект, като юридическо лице. Теорията за държавата като юридическо лице е разработена най-пълно от Г. Йелинек.