24. Правото на поземлена собственост в българските земи в периода XV-XIX в.

Рентата съвпада с данъците, които населението изплаща;
Селяните са зависими, което се обяснява с поданството им към държавата-собственик;
Спахиите притежават само правото на ползване, а не право на собственост върху земята.

В Османската империя социално-икономическите отношения са от феодален тип - земята се използва като основен източник на богатства, което управляващата прослойка осъществява чрез отнемане на част от продукцията на селячеството.
При нахлуването си в българските земи, османските турци се сблъскват с едни по-развити феодални отношения. Този сблъсък неминуемо оказва влияние върху османското общество и правния му режим на поземлена собственост. Той претърпява развитие в периода XV-XIX в., така в края на периода вече съществуват форми, непознати в началото на владичеството. Успешните войни до XIV в. осигуряват централизацията на империята и осъществяват безпроблемно аспирациите на феодалната прослойка. Така се създава военно-ленната поземлена система.
По инициатива на кадъ-аскера се създава държавна хазна (бейт-юл-мал) през 1368 г. Включвайки в нея завладените земи, султанът ги превръща в държавна собственост*. Според Шериата Османската империя е върховен суверен (като такъв, тя създава юридическите правила на земята, а чрез органите си, тя следи за спазването на този юридически режим) и върховен собственик на земите в нейните предели (като такъв тя притежава правото на собственост, разпореждане, ползване и плодосъбиране.

Форми на поземлена собственост
Военно-ленна. Това е основната форма на собственост през XV-XVI в. - съчетание на право на собственост на държавата и право на владение на спахиите и селяните. Така земята се разпределя, а продукцията се събира като поземлена рента. Формира се под влияние на византийската прония, тя е икономическа основа на военизираната османска държава. В края на XVI - началото на XVII в. тя започва да клони към упадък, в следствие на което феодалите започват да отделят по-голямо внимание на спахилъците. Производството нараства, излишъкът се използва за търговски цели и военно-ленната форма на собственост се изменя. Възниква борба между отделните фракции, в която доминират т.нар. нови феодали (те не са пряко свързани с военната служба и се опитват да отстранят спахиите). Тя обаче е трудна и продължителна заради консервативния характер на Шериата - продължава близо 250 години. През 30-те години на XIX в., след ликвидирането на еничарския корпус, се осъществява и окончателната промяна в поземления правен ред. Махмуд II отменя военно-ленната система, с което се създава 1) чифликчийството, а другите останали земи се включват в 2) държавен поземлен фонд. Тези земи, за които имат тапия селяните запазват, като вече плащат данък само директно на държавата.

Закон за земите (1858)
Той нормира три вида собственост:

1. Пряка държавна собственост
Състои се от няколко категории земи: 1) мирие (обработваеми земи извън населени места; владеят се от селяните чрез тапия), меват (пустеещи земи; не могат да се ползват от никого, предназначението им е за увеличаване при нужда на земите на чифликчиите) и метруке (земи за общо ползване, в зависимост от това кой ги ползва се делят на такива, които се ползват от неограничен кръг ползватели - пътища, пазари, площади; и на такива, които се ползват от ограничен кръг ползватели - от определени селища или група от селища - такива са гори, пасища и др.

2. Вакъфска собственост
Това е черковната собственост върху земята, както и върху имоти. Вакъфирането е акт (в писмен вид), с който мюсюлманските духовници (едни лице съответно) посвещава имуществото си общополезни цели. Това трябва да се извърши пред кадията, а за да вакъфира едно лице трябва да е пълнолетно, душевно-здраво и платежоспособно. Ако то е пълен собственик на земята, то вакъфската собственост е пълна (мюлк), а ако не е пълен, то тя е разделна (мирие) - те се вакъфират със съгласието на султана.

3. Частна поземлена собственост
Това са земите мюлк. В българските земи е познат поземленият мюлк - земи в населено място, допълнение към жилищни сгради и не по-големи от 1/2 дюмюн.

____________
* Одържавяването на земите е характерно за всички средновековни държави, в които господства Шериатът. Според него земята е собственост на Аллах и неговия представител на земята – султана